Джон Фаулз - Мантиса

— Но със сигурност ще се хареса едва на нула цяло, нула, нула, един процента от евентуалните читатели, които изобщо са чували името й, а съвсем отделен въпрос е колко от тях знаят коя е — или по-скоро, коя не е.

— Всичко се брои, Майлс.

Той се подпира на леглото и се привежда съвсем ниско над лицето й. Очите му се отразяват в млечносинкавите стъкла. Тя се отдръпва назад и повдига хавлията по-високо.

— Един последен въпрос.

— Да?

— Кога за последен път си пекла нахалното си гръцко задниче на слънце?

— Майлс!

— Ерато.

— Мислех, че се справяме толкова добре.

— Ти се справяше толкова добре.

Той сваля очилата й и я поглежда право в очите. Без очила лицето й му се струва необикновено младо — тя изглежда на не повече от двайсет години, а излъчването й е по-невинно и от това на десетгодишно момиченце. Тя свежда поглед и промърморва:

— Не би посмял. Никога не бих ти простила.

— Опитай. Достатъчно е да ме вдъхновиш с още някое полезно литературно хрумване.

Тя припряно придърпва хавлията и поглежда настрана, после навежда глава.

— Сигурна съм, че тя би измислила нещо по-добро. Ако изобщо съществуваше.

— Да не си посмяла да започваш отначало. — Той я кара да извърне лице, за да го гледа в очите. — И не ми пробутвай този мелодраматичен поглед над неописуемо класическия си нос.

— Майлс, огорчаваш ме.

— Добре. А сега ме слушай. Може да си много нископоставена богиня, дори от пето качество. Може да си доста хубава за богиня. Може да си стриптийзьорка, ако щеш. Но освен всичко друго си дете на баща си. Казано с прости думи, ти си незаконно отроче на най-похотливия дърт пръч в цялата теология. В маската ти няма и капка свенливост. Разсъждаваш досущ като жена-вамп от двайсетте години. Истинската ми грешка е, че не те направих като Теда Бара 38. — Леко побутва лицето й. — Или като Дитрих в „Синият ангел“.

— Майлс, моля те… не разбирам какво те прихваща.

— Най-после прозрях зашеметяващия замисъл. — Той я закача по класическия нос. — Разбрах хитрината. Просто се опитваш да съчиниш такава еротична ситуация, която излиза от рамките на всякакво художествено благоприличие.

— Майлс, започваш да ме плашиш.

— Всъщност искаш да дръпна тази хавлия и отново да се нахвърля върху теб. Ако имаше сили, сама би се нахвърлила върху мен.

— Ставаш непоносим.

— И единствената причина, поради която още не си се намерила на коленете ми, за да понесеш най-жестокия бой, който някога си яла, е, че това би те накарало да се пръснеш от удоволствие.

— Как може да говориш такива чудовищни неща!

Той отново я тупва по носа.

— Играта свърши, моето момиче. Прекалено често прибягваш до нея.

Отпуска се назад и повелително щраква с пръсти към стола до леглото. Мигновено на облегалката се появяват закачалка с лек летен костюм, риза, вратовръзка, чорапи, бельо и обувки под предните крака на стола. Той се изправя.

— Сега ще се облека, а ти ще ме слушаш внимателно. — Облича ризата, после се обръща към леглото и започва да я закопчава. — Не си мисли, че не знам какво се крие зад всичко това. Правиш ми фасони. Не можеш да понесеш мисълта, че и без твоя помощ ми е хрумнала добра идея. А онова, което успя да скриеш зад несравнимо слабата имитация на начетена млада жена, е смайващото ти невежество относно съвременната литература. Обзалагам се, че още не си схванала значението на сивите тапицирани стени. — За миг спира да се закопчава и вдига поглед към нея. Тя клати глава. — Знаех си. Сиви стени, сиви клетки. Сиво вещество? — Той почуква главата си. — Просветна ли ти?

— Всичко става… в твоя мозък?

— Блестящо.

Тя оглежда стените, вдига поглед към куполовидния таван, после отново се обръща към него.

— Изобщо не съм се сетила.

— Ето че вече бележим напредък. — Той се навежда да вземе бельото. — А амнезията?

— Мислех… мислех, че просто е начин да…

— Какво?

— Да оправдаеш налудничавите си писания…

— И се изживяваш като дипломиран филолог. Господи! — Той се обръща и сваля панталоните от закачалката. — Сега ще ми кажеш, че никога не си чувала за Тодоров.

— За кого?

— Не си, нали?

— Опасявам се, че не съм, Майлс. Съжалявам.

Той отново се извръща към нея, готвейки се да си обуе панталоните.

— Как да говорим за теория, като не си чела основните текстове?

— Разкажи ми.

Той обува панталоните.

— Ами… на най-прост селски език, цялата деликатна символика на амнезията идва от неопределената природа както на хипостатичната, така и на епифаничната плоскост на диегетичния процес. Особено по отношение на анагноризиса. — Той затъква ризата в панталоните. — И оттам доктор Делфи.