Джон Фаулз - Мантиса

— Майлс, нищо не мога да направя.

— Отлично. Тогава бъди жена и изцяло се наслаждавай на това. Но недей да се опитваш същевременно да разсъждаваш. Просто приеми биологичната си предопределеност. Не можеш да съвместиш мъжки мозък и интелект с манията да бъдеш универсалното гадже. Нелогично ли звучи?

— Не и щом ти го казваш, Майлс.

— Добре. — Той облича сакото. — А сега предлагам да забравим целия този жалък инцидент и да си стиснем ръцете. После аз ще си тръгна. Един ден, когато почувствам, че имам нужда от малко съвети, ще ти се обадя. Не се обиждай, но аз ще те потърся. Освен това предлагам следващата ни среща да се състои на обществено място. Ще те заведа в някоя кръчма, ще си поръчаме кебап, ще говорим, ще пием резина и ще се държим като цивилизовани съвременни хора. Ако имам достатъчно време, ще те изпратя до летището и ще те кача на самолета за Гърция. И това е. Съгласна ли си? — Тя кротко кима. — И още нещо. Мисля, че ще се чувствам по-добре, ако за в бъдеще контактуваме на финансова основа. Ще ти плащам символична такса за всичко, което използвам, какво ще кажеш? После винаги мога да си го приспадна като разход от данъците.

Тя отново кима. Гледа я мълчаливо, после протяга ръка — тя я поема и вяло я стисва. Той се позамисля, после се навежда, целува косите й и лекичко я тупва по голото рамо.

— Я се усмихни, приятелко. Ще се справиш. Трябваше да си кажем тези неща.

— Благодаря ти, че беше толкова откровен.

— Няма за какво. — Влиза в румсървиса. А сега — искаш ли нещо, преди да съм си тръгнал? Хубави дрехи? Списание? „Умънс Оун“? „Гуд Хаускипинг“? „Вог“?

— Няма нужда. Ще се справя и така.

— С удоволствие бих ти поръчал такси на тръгване. — Тя клати глава. — Сигурна ли си? — Тя кима. — И се разделяме без лоши чувства? — Тя отново клати глава. Той се усмихва почти като добрия чичо. — Живеем в осемдесетте години на двайсети век.

— Зная.

Протяга ръка и разрошва сресаните й в гръцки стил коси.

— Тогава ciao .

— Ciao.

Той се обръща и се отправя към вратата със сигурната походка и излъчване на човек, който след изключително ползотворна сделка се подготвя за следващия си ангажимент. Mann ist was er isst 42, както и онова, с което е облечен. В изискания си костюм неговият стар познайник, Майлс Грийн изглежда не двойно, а десеторно по-добре от всяко светско конте; и ни най-малко (живеем в осемдесетте години) не се срамува от факта, че в натоварения делничен ден е намерил време да прекара час-два с едно все пак най-обикновено момиче на повикване; но сега освежен се отправя към по-сериозните си задължения — може би среща с литературния си агент или литературна конференция, или пък благословеното спокойствие на мъжкия клуб, към който принадлежи. За пръв път в тази стая цари усещането, че се случва нещо нормално, че естественият ход на живота е възстановен.

Уви, то се изпарява в мига, в който се заражда. Майлс Грийн поема с бодра крачка към вратата, но по средата на пътя в миг се вцепенява. Причината е ясна — вече няма врата и следователно е невъзможно човек да се намира на средата на пътя към нея. В сивата тапицирана стена няма и следа от отвор — дори закачалката е изчезнала. Мъжът хвърля гневен поглед към леглото, където след всички упреци девойката продължава да стои с наведена глава и очевидно изобщо не забелязва тази минимална промяна в обстановката. Той отново поглежда към стената, после щраква с пръсти. Нищо не помръдва. Отново щраква с пръсти — пак нищо. Той се поколебава, после с бързи крачки застава до стената и започва да я опипва като слепец, сякаш в тапицерията има скрита дръжка, която той не вижда. Спира и се отдръпва две-три крачки, като че се кани да се хвърли върху стената и да я разбие с рамо. Вместо това протяга напред ръце — сякаш мери въображаема врата, която възнамерява да повдигне на пантите й. Отново щрака с пръсти. Но стената остава все така неизменно равна и цяла. Той сурово се взира в нея. После се обръща и с няколко гневни крачки застава до леглото.

— Не можеш да постъпваш така!

Много бавно младата жена вдига глава.

— Не, Майлс.

— Тук аз решавам.

— Да, Майлс.

— Ако мислиш, че някой би повярвал на всичко това и за милионна част от секундата… заповядвам ти да върнеш вратата на мястото й. — В отговор тя се отпуска на възглавниците. — Чу ли какво казах?

— Да, Майлс. Много съм глупава, но имам отличен слух.

— Тогава прави каквото ти казвам.

Тя протяга ръце и ги скръства под нежния си врат. Халатът се разтваря. Тя се ухилва.