Джон Фаулз - Мантиса

Усмивката му се разлива. Той извръща поглед и продължава да се пени:

— Вечно диктуваш. Аз съм като пишеш автомат — изобщо нямам думата. Господи, само като си помисля за безкрайните страници, които французите са изписали, питайки се дали авторът пише себе си или не. Десет секунди в твое присъствие веднъж завинаги дават еднозначен отговор на този въпрос.

— Знаеш, че това не е вярно.

— Тогава защо вратата не може да се върне на мястото си? Защо поне веднъж не мога да завърша така, както аз искам? Защо все ти имаш последната дума?

— Майлс, сега пък ти си противоречиш. Току-що каза, че между текста и автора няма връзка. Какво тогава?

— Просто имам право да наложа каквато поискам несвързаност, по свое лично усмотрение.

— Зная, че съм твоята малка безмозъчна приятелка и нищо повече, но ми се струва, че подобно твърдение изобщо не търпи логичен анализ.

— Няма да споря с теб по въпроси, които очевидно превъзхождат способностите ти.

Тя се взира в полуизвърнатия му гръб.

— Не искам всичко да свърши, без да сме се сдобрили. Докато не ми позволиш да седна на коленете ти и да те прегърна. И да те целуна.

— Господи!

— Ти страшно ми харесваш. И не ти се присмивам.

— Винаги ми се присмиваш.

— Майлс, погледни ме.

Той й хвърля изпълнен с подозрение поглед — тя наистина не се смее. Но после отново се извръща, сякаш прочита в очите й нещо още по-страшно. За миг седи и мълчаливо го наблюдава, после отново заговаря:

— Добре. Ето. Вратата е на мястото си.

Той рязко хвърля поглед към мястото, където допреди малко се намираше вратата — и тя наистина е там. Младата жена се изправя, застава до нея и я отваря.

— Ела. Ела да видиш какво има от другата страна. — Тя протяга ръка и го подканя. — Няма да те ухапе.

Той нетърпеливо се изправя и застава до отворената врата, като подминава протегнатата ръка на младата жена; поглежда навън — към човека с пурпурния халат, който е твърде тесен за тялото му; към стройната гола девойка с диадема от рози и класически очертания; към леглото зад тях и часовника с кукувичката, върху който като призрак продължава да виси белият хитон; към сивите тапицирани стени. Сякаш стои пред огледало — или в картина на Магрит. Тя махва с ръка, подканяйки го да прекрачи от другата страна.

— Абсурд.

Той яростно се извръща. Тя затваря вратата, за миг замислено се вглежда в гърба му, после пристъпва една-две крачки.

— Не бъди толкова подъл. Ела да легнем.

— Не.

— Няма да говорим. Просто ще правим любов.

— За нищо на света.

Тя скрива ръце зад гърба си.

— Тогава просто ще си лежим, като приятели.

— Ние не сме приятели. Ние сме двама души, случайно заключени в една и съща затворническа килия. И то благодарение на непоносимо повърхностния ти женски мозък.

— Дължа ти толкова много за всичко, което чух току-що. А ти дори не ме оставяш да ти се отплатя.

— Не, благодаря.

Гласът й вече затихва и глезено играе.

— Зная, че тайно ме желаеш, Майлс.

— Нищо не знаеш.

— Искам да ти направя нещо, с което критянките посрещнали мъжете си след обсадата на Троя. За да им покажат колко много тъжали за тях. Имало го е в Ur-text 43, но в по-късните ръкописи изобщо не се споменава.

— Непоносима си.

— Много е палаво.

— Сексуалните перверзии на древен Крит категорично не ме интересуват.

— Но аз знам, че всъщност те интересуват. — Тя замлъква. — Иначе нямаше да се страхуваш толкова много да ме погледнеш в очите.

Той рязко се извръща.

— Ни най-малко не се стр…

Юмручето е съвсем малко, но дясното кроше е нанесено право в челюстта, със замах от цялото тяло и не само с цялата енергичност на млада жена — която макар и не е атлет в буквалния смисъл на думата, очевидно се гордее с общата си добра физическа форма — но колкото и странно да е, с професионална точност и усет. Човек би се усъмнил, че съвсем не й се случва за пръв път да нанася подобен удар. Очевидно ефектът идва не от силата на удара, а основно от начина, по който е нанесен, често описван като най-предпочитания от баща й — а именно, съвършено изневиделица, като направляван снаряд. Главата на господин Грийн рязко се отмята назад. Долната му челюст увисва, очите му помътняват и се оцъклят, той полита, после бавно се свлича на колене; за миг прави немощен опит да се изправи; но в крайна сметка с помощта на сигурен ритник, нанесен от босия крак с деликатно оформен свод, се катурва на килима с цвят на пепел от рози и остава да лежи неподвижно.