Джон Фаулз - Мантиса

— Просто искаше да докажеш кой командва.

— Ако не беше пълен инвалид по отношение на по-тънките нюанси на езиковите значения, щеше да забележиш, че използвах една фраза, безспорно доста изтъркана и сантиментална, но въпреки това еднозначно ясна в дадения контекст — или поне в лингвистично изтънчените кръгове, към които уж принадлежим — а именно, „да те прегърна и целуна“.

— Забелязах.

— Жените използват тази фраза в израз на най-топли чувства. — Тя го стрелва с тъмен поглед. — И в маслинена градина да седиш, пак няма да различиш маслиновото клонче.

Със скръстени под тила ръце той се отпуска на розовия килим и вдига поглед към нея.

— В твърде интересния си кратък стилистичен анализ пропускаш факта, че нарочно го предложи в момент, в който бях длъжен да откажа.

— Напълно оспорвам. В този момент от теб се изискваше чисто и просто да направиш мъничък скок във въображението си.

— През твоя обръч.

Тя пристъпва по-близо, скръства ръце и гневно се втренчва в него.

— Виж, Майлс, време е да изясним едно-две неща. След като така уместно се сравняваш с дресирано куче — добре, що се отнася до глупавите игрички и всички ония безсмислици, така да бъде. Зная, че детската психика изпитва необходимост да се освободи по някакъв начин от излишната енергия. Но роличките, шегичките, позите, че уж не съм била чувала за Цветан Тодоров, херменевтиката, диегезиса и деконструктивизма — те бяха дотук. Когато се опре до въпроси от литературно естество, които изискват истинска зрелост и опит — като например един финал — решенията ги взимам аз. Ясно ли е?

— Да, докторе.

— Този сарказъм можеш да ми го спестиш. Нека ти напомня, че ти си извънредно случайно и твърде преходно биологично събитийце и че…

— Какво?

— Чу ме добре. Микроскопично нищо, паразитна амеба, конска муха, която напразно бръмчи из преддверието на вечността. За сметка на това аз съм женски архетип с архетипно добър вкус, изграждан въз основа на по-трайни ценности в продължение на хилядолетия. На всичкото отгоре знаеш не по-зле от мен, че физическото ми присъствие тук е чиста илюзия, най-прост епифеномен, породен в резултат на някои електрохимични взаимодействия в твоето — ако толкова държиш да знаеш — патологично хипертрофирано дясно мозъчно полукълбо. Още повече… — Тя спира и си поема дъх. — Махни си ръката от глезена ми.

— Просто се питах дали архетипите имат глезени.

— Ако я преместиш и сантиметър по-нагоре, ще си отнесеш много по-сериозен ритник.

Той отмества ръка.

— Та какво казваше?

— Въпреки всичките ти очебийни грешки и недостатъци, имах смътна надежда, че някой ден с моя помощ може би ще проумееш, че най-малкото, което вашият арогантен, себичен и отегчително животински пол дължи на моя за всички минали…

— Моля те, не започвай отново.

— Жестокости, е малко топлота, когато ви помолим за това.

— С други думи, чукане.

Тя свежда поглед към него, после бавно се прицелва с пръст, сякаш е пистолет, чийто спусък всеки миг ще натисне. Снижава глас:

— Майлс, предупреждавам те. Вече си на ръба на пропастта.

— В такъв случай си взимам разговоризма назад.

— Какво казах, че искам?

— Топлота. Ще запомня за следващия път.

Тя отново скръства ръце и обхожда стаята с поглед.

— В интерес на истината по време на предишната сцена взех решение. Няма да има следващ път.

Часовникът с кукувицата самотно тиктака в тишината, която надвисва след произнасянето на този указ. Той почти се усмихва.

— Кой казва така?

— Аз казвам.

— Както ти сама неотдавна ме информира, че всъщност не стоиш тук, пред мен, а се намираш в главата ми, не ми е много ясно как каквото и да било решение относно нашето бъдеще може да зависи единствено от теб.

Тя го стрелва с кисел поглед. Той не си дава труда да прикрие самодоволния присмех в очите и усмивката си. Но никога — в цялата история на този израз — усмивка не се е стапяла така бързо от нечие лице. В миг той надава тих, дрезгав вик; след това рязко се изправя, зяпнал от удивление. От седнало положение коленичи и яростно размахва ръце в празното пространство, допреди две секунди запълвано от нея. Стопи се като дим. Той се изправя и още по-отчаяно размахва ръце във въздуха. Бързо оглежда цялата стая, навежда се да провери под леглото, после отново внимателно изучава сивите стени.

— О, Господи!

С бързи крачки застава до вратата и я отваря — и за пореден път се изправя пред същата стая, на фона на която е изпречена собствената му слисана физиономия и тялото на неговия двойник. Затваря вратата и се подпира на нея, втренчил поглед в леглото. След миг вдига лявата си ръка, после ненадейно се ощипва по дясната. Отново оглежда стаята. Отказва се, преглъща и прочиства гърлото си. После заговаря с придумващо-въпросителен тон: