Джон Фаулз - Мантиса

— И миг повече не желая да слушам…

— А каква уста имаше! Като цвят на джакаранда 49.

Твоята сигурно е имала дъх на гръцки лук или нещо подобно. Вече всичко започва да изплува в паметта ми — тя излъчваше пленителното усещане, че наистина го желае, че не признава никакви задръжки и всичко е позволено. Беше като страстна джаз мелодия. Беси Смит, Били Холидей… струва ми се, че от теб ми е останало впечатлението, че си изпълнена с морализаторски страх от собственото си тяло, че изобщо не можеш да се отпуснеш — поредната студена като риба интелектуалка, типична оса 50, която е твърде фригидна и по определение прекалено объркана, за да…

Ръка не се вижда, но плесницата е достатъчно истинска. Той разтрива с длан пламналата си страна.

— Стори ми се, че спомена клинична психология?

— Освен това съм и жена. Прасе такова!

— Мислех, че си си отишла.

Гласът долита откъм вратата:

— Тъкмо се канех. Но не и преди да ти кажа, че ти си най-абсурдно самодоволният мъж, с когото съм имала вземане-даване през живота си. Господи, как изобщо издържаш — единственото нещо, което ужким най-наперените петлета в цялата вселена не могат да проумеят, е, че еманципираната жена не може да бъде измамена и прелъстена. Не бих те класирала и сред първите петдесет хиляди мъже, само в тази страна — а да не говорим, че както всички знаят, те са абсолютното дъно по отношение на леглото — при това в съвсем буквален смисъл. Пролича си в мига, в който те видях за пръв път. Щеше да си сто пъти по-доволен, ако бях някой моряк или хористче. — Моментно мълчание. — Чернокожо момиче, това е смехотворно. Кажи ми сериозно с кого си мислиш, че разговаряш? Коя е според теб Смуглата Лейди от сонетите, като начало? Само кажи някое име — с всички съм била. И не само с Шекспир. Милтън. Рочестър. Шели. Онзи, който написа „Будоарът“. Кийтс. Х. Дж. Уелс. — За миг-два гласът отново замлъква, сетне продължава далеч не тъй въодушевено: — Веднъж дори прекарах един дъждовен следобед с Т. С. Елиът.

— Къде?

Моментно колебание.

— В Лондон. Но не се получи.

— И защо?

— Това няма абсолютно никакво значение. — Той не отвръща. — Ако искаш да знаеш, по някаква непонятна причина той се беше предрешил като агент на недвижими имоти. Яви се с някаква безумна шапка, която взел на заем от милионер от текстилната индустрия. Беше ми отегчително и уморително, той наистина… но няма значение. В крайна сметка, изчервен до уши, направи един нерешителен опит. На сбогуване ме удостои със снизходителна целувка. Сигурна съм, че и ти би постъпил по същия начин, стига да имаш тази възможност, но аз няма да ти я предоставя.

— Наистина ми се иска да помислиш за издаването на мемоари.

— Мога да ти кажа едно. Ако изобщо някога се захвана с подобно нещо, то ще бъде с цел да разкрия истината за хора като теб. Ако наистина искаш да знаеш защо в сексуално отношение си кръгла нула и си не по-привлекателен от кош мръсно пране, то е, защото — като всички такива като тебе — дори не се опитваш да разбереш женската душа. Мислиш, че ни бива единствено да припадаме и да разтваряме…

— Чакай малко. — Той се изправя в леглото. — Само преди няколко минути ти…

— Типично. Най-възрастната ми сестра вечно изтъква подобни аргументи, сякаш се намира на полицейски разпит. Ако вчера е чувствала това, значи продължава да го чувства и днес. Какъв е според теб смисълът на еманципацията?

— Не и логиката. Това поне е сигурно.

— Знаех си, че така ще кажеш. Никога ли не е хрумвало на бедното ти мъжко мозъче, че логиката, както я наричаш, е ментален еквивалент на девствен пояс? Докъде си мислиш, че щеше да е стигнал светът, ако от самото начало всички се бяхме разхождали само по едната гола логика? И до ден-днешен щяхме да се въргаляме из онази отегчителна до смърт градина. Обзалагам се, че онзи смотаняк е идеалът ти за герой. Жена му направо откача от домашната скука. Дори не й позволява от време на време да си купува нови дрехи. Всяка жена би ти казала какво означава змията. Него просто не го е бивало за тая работа.

— Нека се върнем на конкретния случай. Преди няколко минути…

— Опитвах се да ти набия в тъпата тиква, че не просто станах невидима за очите ти, а винаги съм била невидима. Виждал си единствено образа, който сам си си въобразявал. Което, метафорично погледнато, не е нищо повече от това.

Колкото и да е изумително, във въздуха, на метър от вратата и на метър и половина над килима с цвят на пепел от рози, увисва закачливо вирнато малко пръстче — но почти в същия миг, в който той го забеляза, се скрива.