Джон Фаулз - Мантиса

— Няма за какво да се тревожа. Травмата няма да ти попречи да водиш съвършено нормален живот. И най-вероятно далеч по-полезен. В пътното строителство. Или като боклукчия.

Той вдига глава.

— Най-добре изобщо не се появявай, за Бога.

— Нямам никакво намерение да се появявам. Всъщност много скоро аневризмът ще засегне и слуховия анализатор. Няма да чуваш и гласа ми.

Той се обръща към тавана и почти крещи:

— Колкото по-бързо се ометеш на скапаната си планина, толкоз по-добре!

Ефектът от тази яростна декларация малко се разваля от посоката, от която долита нейният отговор — отново откъм масата в ъгъла.

— Още не съм свършила с теб. На първо място бих искала да осъзнаеш какъв късмет извади, че не поисках от баща ми да имаш сериозен мозъчен кръвоизлив. Изобщо няма да се спирам на арогантния ти скептицизъм и опитите ти да осмееш всичко онова, което означава моят образ. Като се има предвид твърде повърхностното ти интелектуално равнище и общата клинична картина, смятам, че едва ли бих могла да те виня, че си станал жертва на евтиния иконоборчески дух на бездарна и самоунищожителна култура.

— Но ти се наслади на всичко отначало докрай.

— Не, Майлс. Ако създавам подобно впечатление, то е единствено с цел да те изпитам. Да проверя докъде си способен да стигнеш. С напразната надежда, че в даден миг ще извикаш: „Стига, бъркам се в свещени тайни.“

— Божичко, само да ми паднеш!

— Но неблагодарността не мога да ти простя. Отдавна не съм проявявала такъв жив интерес към свой пациент. А от художествена гледна точка — постарах се, колкото можах, да се приравня с убийствено баналното ти въображение. Сега, когато всичко приключи, мога да ти кажа, че на безброй места просто плачех за метафора, макар и най-нищожна.

— Ще те убия.

— А когато най-сетне си замина завинаги, което ще се случи всеки момент, искам да запомниш как пропусна шанса на живота си. Вместо това , Майлс, можех да седя в скута ти. В интерес на истината може би тъкмо щях да си поплаквам, с което да те карам да се чувстваш мъжествен, силен и така нататък. При правилен подход и подходящо ухажване аз нямам нищо общо с онази абсурдна карикатура на дърта грозна пуританка, която бе абсолютно излишно да натрапваш тук. Утешителните ти ласки щяха да стават все по-еротични, но аз нямаше да възразя срещу това да се възползваш от крехкото ми душевно състояние в този миг — при подобни обстоятелства това би звучало напълно правдоподобно — и съвсем естествено в крайна сметка и двете страни щяха да бъдат взаимно удовлетворени. Но щяхме да правим любов , Майлс, а не да прилагаме онзи гнусен технически прийом, който ти спомена. Щяхме да потънем в блажено, всеопрощаващо страстно сливане. С това щеше да завърши целият епизод и по този начин да компенсира всички останали глупости. Но ето докъде стигнахме. А можехме да бъдем в далеч по-различна ситуация — в която твоята горда мъжественост напълно притежава самотната ми женственост, умело подклаждайки нови сълзи, но породени от плътска наслада.

— Исусе Христе!

— Нашите две тела, сплетени в безвременна заедност, в безкрайно очакване на кулминация. — Гласът замлъква, сякаш тя със закъснение си дава сметка, че е извисила тон до малко по-лирични висоти, отколкото подхожда на търсения ефект; после продължава по-спокойно: — Ето какво погуби. Благодарение на теб то вече е невъзможно.

Той гневно се взира в посоката, от която долита гласът.

— Тъй като вече не те виждам, не мога да си представя какво изпускам. — После допълва: — А що се отнася до безкрайното очакване на кулминация, това звучи направо като констипация.

— Ти си невъобразимо безчувствен.

Негов ред е да скръсти ръце, после отново отправя поглед към празния стол и продължава с премерено коварство:

— Държа да ти кажа, че още си спомням чернокожото момиче.

— Не желая да говоря за нея. От самото начало идеята беше твърде повърхностна.

— И как тя напълно те засенчваше с външния си вид. Както и с чувствеността си.

— По какво съдиш? Забравил си как изглеждам.

— По дедукция. Ако ти си това, значи онова е била тя.

— Подобно заключение не следва отникъде .

Той се отпуска на лакът.

— Още усещам докосването на пищната й кафява кожа и помня колко топло, стегнато и сластно закръглено бе тялото й. Беше страхотна. — Той се усмихва на празния стол в ъгъла. — От което, опасявам се, следва изводът, че ти трябва да си била доста дебела и грозновата. Не по своя вина, разбира се. Убеден съм, че психиатрията е твърде нездравословна професия.