Джон Фаулз - Мантиса

— Мили мой, не бива да ревнуваш само защото непохватният ми литературен опит случайно се е превърнал в бестселър.

Той се взира в напрегнатите й очи.

— Мислех, че си почиваме.

— Разбира се, че си почиваме.

— Как има дързостта да ме наречеш по-непоносим от себе си… и то само защото между другото подхвърлих нещо за гърди… направо е абсурдно. Още от възникването на научните изследвания в областта на класическата литература всички учени знаят, че Омир е бил мъж.

Тя рязко се отмята назад и отново полага глава на рамото му.

— О, Майлс, засегнах те.

— Очевидно е бил мъж. Бил е гений. Ако питаш мен, ти ревнуваш.

— Съжалявам, че изобщо споменах за това.

— Напротив, постъпи съвсем правилно. Това просто показва нивото, на което разсъждаваш. Ако наистина беше чела проклетата поема, щеше да разбереш, че Одисей се връща в Итака единствено защото никъде другаде не може да намери нов кораб и екипаж. Да не говорим за цялата история със съпругата. Цялото онова тъкане. Всички знаят защо женските паяци обичат мъжките.

Тя се притиска към него.

— Майлс, ще ме накараш да се разплача. Всъщност точно като Пенелопа.

Той поема дъх.

— Добре де, трябвало е да вкара малко сантимент в образа. Предполагам, че в онези времена също се е налагало да се подхвърли нещо и на жените.

— Ако обичаш, не казвай „жените“, сякаш е мръсна дума. И те моля да ме прегърнеш.

Миг-два той не помръдва — но после, завладян от така типичното за мъжката мисъл светкавично прозрение в женската ирационалност, изважда ръка изпод главата си и прегръща богинята; след известно време я потупва по рамото.

— Добре. Вярвам, че си му дала една-две идеи. Цирцея, Калипсо и така нататък.

Тя го целува по рамото.

— Благодаря ти, скъпи. Много свободомислещо от твоя страна.

След малкото спречкване лежат мълчаливо. Макар и внимателно, той нарушава мълчанието:

— Още не сме решили какво ще правим следващия път.

— Решихме. По-малко приказки. Повече действие.

— На някое място можем да вметнем как ти извръщаш глава с досада и погнуса и казваш: „Иска ми се просто да изчезнеш оттук.“ — Замлъква. — Мисля, че следващия път ще го направя.

— Звучи страхотно, мили мой. Искаш ли да продължа да се преструвам на отегчена и погнусена, или тъкмо наопаки?

— Ти решаваш.

Тя се притиска към него.

— Остави глупавите ми женски чувства. Искам онова, което искаш ти. Ти си мъжът.

— Ти нали си безсмъртна.

— Скъпи, наистина ми е все едно.

— Настоявам.

— Добре, ще се преструвам, че ми харесва.

— Не искам да се преструваш.

Тя мълчи. После казва:

— Винаги познавам кога те ядосвам.

— Ни най-малко не ме ядосваш. Просто… е, просто трябва да сложим малко ред. Не може да се импровизира без предварителна идея.

— Да, мили.

— Човек не сяда в ресторант, ако няма намерение да обядва.

— Зная, Майлс.

— Просто казвам, че носим някаква отговорност към онези три цяло и три в период.

— Любими, зная .

— И освен всичко друго занапред те очакват хиляди години живот. А аз…

— Майлс.

Той замълчава.

— До десетата вариация все съумявахме да го докараме до четири-пет. Но по-нататък напълно се провалихме.

— И ти обвиняваш мен за това.

— Съвсем не. Просто е нужна още малко концентрация. И от двете страни. — Продължава, без да й даде възможност да отговори. — Освен всичко друго има какви ли не… наративни похвати, които не сме изследвали напълно.

— Например?

Той се взира в тавана.

— Мисля, че следващия път ще оставя първоначалното лечение изцяло на сестра Кори.

Настъпва тишина.

— Майлс, като жена мога да ти кажа, че тя…

— Струва ми се малко необичайно, че е била достойна за най-великия поет в историята, но не и за мен.

— Ако можеш да определиш мимолетния engouement 53, който една подчертано провинциална личност изпитва от срещата си с малко евтина екзотика от Барбадос, и то преди четиристотин години… — Тя млъква. — Разбирам, аз съм най-обикновена богиня, нищо повече.

— Тя придоби за мен съвършено ново измерение. Това е всичко.

— Мислех, че вече известните измерения са ти достатъчни.

Той замълчава.

— Няма да споря. Беше просто идея. Щом си толкова велика и не можеш да се въплътиш в един на пръв поглед толкова очарователно човечен и забавен член на неоправдана раса… просто няма какво повече да се каже.

Ерато замълчава на свой ред.

— Само първоначалното лечение ли?

— В интерес на истината можем да го направим…