Фирдоуси: Шах-наме

Най-тежките си дни Зохак дочака,
боеше се, че Феридун-юнака
ще го свали от славния престол;
прегърби се, подобно скършен ствол.
Веднъж постави чудната корона,
огрян от злато седна върху трона,
велможите събра с държавна власт,
да му помогнат в този труден час,
И тъй с тъга продума на мъжете:
„О, вий, що украсявате царете!
Към трона се насочва моят враг,
тук всеки знае смелия юнак.
Но мигар трябва, щом е тръгнал с ножа,
сред вас за нищо да не се тревожа.
Реших войска огромна да създам —
от диви и бойци — за бой голям.
Подайте ми ръка в дълга върховен,
че нямам сили пред мига съдбовен.
Сега ми подпишете грамота,
че аз като сеяч през пролетта
съм сял добро със мисъл справедлива,
че любовта ми към Иран е жива.“
Изпълнени от страх пред господаря —
да, всеки помощ обеща на царя.
Един след друг подписаха лъжите,
макар и с друго чувство във душите.
Но пред вратата тронна в този миг
се чу от мъж един отчаян вик.
Доведоха го там бойците ратни,
поставиха го сред мъжете знатни.
И царят го попита с мрачен тон:
„Какво те мъчи тук през моя трон?“
Дошлият се заудря по главата:
„Пристигнах, за да търся правда свята!
О, царю, ден и нощ как вече плача,
но няма милост за Каве ковача.
Не цар-злодей — бъди ти справедлив,
ще те прославям, докато съм жив.
Ти, който имаш този свят велик,
сърцето ми пробождаш всеки миг.
Щом мене мразиш толкова дълбоко,
защо отне децата ми жестоко?
Аз имах осемнайсет синове —
един остана само у Каве.
Последният, чиято кръв желаеш.
Защо поне за миг не се разкаеш?
С какво, кажи, пред теб се провиних,
че толкова отрова аз изпих?
Ти виждаш, царю, във каква съм яма,
но гледай да не паднеш в по-голяма!
Прегъна ме на две съдбата зла,
умът се лута като във мъгла.
Отлитна младостта ми без децата;
и как без тях живея на земята?
Все има край дори ненавистта,
понякога изчезва и смъртта.
Безкрайна ли е твоята омраза?
Със непозната злост ме ти наказа.
Аз съм човек обикновен, ковач,
ала защо ме изсуши от плач?
Нали си властелин, цар-змей на трона,
но где е твойта правда, где закона?
Земята цяла имаш ти самин,
а ние — само скръб под свода син!
Сега е време да разкажеш тука
на злото за коварната наука,
да ми дадеш отчет как аз — Каве —
ти дадох седемнайсет синове,
със чийто мозък, змейо кръвожаден,
се хранеше на трона безпощаден.“
За пръв път чул такива зли слова,
Зохак мълчеше, тъжно свел глава.
И заповяда тихо на слугата
синът да бъде върнат на бащата.
След туй предложи на Каве той сам
да се подпише до мъжете там.
Но щом прочете грамотата гнусна,
ковачът с гняв велможите напусна
и каза: „О, слуги на Ахриман!
Забравили сте вече за Яздан!
Отправили сте погледи към ада
и чакате от дявола награда.
Аз няма да подпиша, туй е грях,
от тебе, царю, хич не ме е страх!“
Разкъса грамотата той за миг,
с нозе я стъпка — гневен и велик;
и със сина си, през врати и зали,
напуснаха двореца като хали.
Велможите прославиха Зохак
и промълвиха: „Властелине драг!
Дори и ураганът поднебесен
звучи край тебе като нежна песен.
А как така един ковач безправен
говори с господаря като с равен?
И туй, що беше знак на верността,
разкъса той, усетил смелостта;
излезе със омразата-море,
при Феридун навярно да се спре.
Такива в този свят не са родени;
от случая сме просто изумени.“
Отвърна царят на мъжете знатни:
„Словата са за мен невероятни,
но още щом го чух навън да стене
и във часа, когато спря пред мене —
то сякаш се издигна с тъмна власт
една стена желязна между нас.
А щом се и заудря по главата,
усетих, че замря у мен душата.
Какво ме чака в утрешния ден!
За всички е въпрос неразрешен.“
Ковачът вече бе далеч от входа.
Събра се на пазара в миг народа,
че да въстане викаше Каве,
от злото царско да се отърве.
И в този час на откровеност божа,
спали си той престилката от кожа,
на копието я набучи там,
изви се прах като пред бой голям.
Каве зовеше хората под стяга:
„Хей, вие, всички със душа преблага!
Единствен Феридун след дни сурови
ще ни спаси от царските окови.
Напред към него — всички до един
под сянката на този славен син!
Напред, че Ахриман владее трона
и ненавижда даже небосклона!“
Каве вървеше непреклонен, строг,
прииждаше и хорският поток
под този кожен стяг, що там плющеше,
и верен знак на бъдещето беше.
Узна къде е пътят към юнака,
иранците поведе, без да чака.
Пред Феридун спря старият ковач;
от него бе приет като водач.
И стяга от престилката ковашка
направи знаме на страна юнашка,
извезано с брокат от Рум, с атлаз,
и с герб от чисто злато и елмаз.
Почиташе го царят лъчезарно,
че знамето бе бъдещето вярно,
що щеше да сияе векове:
той го нарече — Стягът на Каве.
И всеки, след това дошъл на трона
го украсяваше като корона.
Сияеше престилката в света
с невиждана от всички красота.
Неповторим блестеше и броката
над злото вековечно и тъмата.
То, сякаш слънце в нощната мъгла,
се носеше върху лъчи-крила.
И нови дни изгряха в небосвода
утеха и надежда за народа…