Фирдоуси - Шах-наме

И скоро шахът на Иран узна
как Сам в онази стръмна висина
откри сина си; и ръце разтвори
към бог похвални думи да повтори,
че двама синове му беше дал
и всеки бе от хубост засиял.
Зерасп бе смел, витяз бе и Новзар,
със чест и разум и пред млад, и стар.
Новзар повика той сега пред трона,
поръча му да оседлае коня
и да отиде при юнака Сам,
сина му славен да погледне там;
по царски да го поздрави, прегърне
и на бащата милостта да върне:
с молба — да дойде в шахския дворец
и да разкаже старият храбрец
за своя син; и пак в Забулистан
да се завърне войнът увенчан.
Новзар за миг изчезна в прахоляка
към областта васална на юнака.
Той го посрещна със душа честита,
прегърна го, за своя шах попита,
за славните велможи на Иран —
бе разговорът от сърце желан.
Чул след това за волята на шаха,
усети Сам в сърцето радост плаха,
привърши бързо своите дела
и сякаш че понесен от крила —
с Новзар пое на път към Менучер,
след тях на слон потегли и Зал-Зер.
Пред столицата чакаше войската,
че тъй бе казал шахът на страната.
Щом стяга на Каве се мярна там,
пеша към своя шах се спусна Сам,
целуна пред нозете му прахта
и каза: „Вечен да си ти в света!“
Но шахът му посочи коня вран.
И тъй в двореца влезе със Дастан,
след Менучер и неговия син,
днес — княз, а утре — славен властелин.
Възложил кеянидската корона,
възлезе Менучер честит на трона.
От две страни той беше обграден
от Сам и пълководеца Карен.
Но ето че красив, невероятен,
с венец рубинен и със жезъл златен
доведоха пред Менучер и Зал:
бе чуден този момък засиял
и премогъщ, какъвто в този свят
оставаше до днеска непознат.
Тогава шахът каза милостив:
„Бъди към него, Саме, справедлив.
Да не изпита мъка и тревога,
почитай го със почитта към бога,
че както виждам — ще е смел боец,
достоен мъж, а в мислите — мъдрец.
И научи го смело да воюва,
и как с мъжете славно да пирува.
Щом само във гнездото е живял,
света сега да опознае Зал.“
И Сам разказа, спомняйки си бледен,
как беше той от Ахриман подведен
сина си да захвърли; как орела
го е понесъл в миг като газела,
и как и със какво е хранен там —
на шаха всичко тъй разказа Сам:
„От много време шеташе мълвата
за Зал и за Симург, за планината.
Единствено покорен на Яздан,
напуснах аз двореца осиян.
И тръгнах към Елбурз, облегнал рамо
на облаците в стадото голямо.
Видях гнездо върху самия връх,
да го достигне — няма никой дъх.
Видях и Зал сред малките орлета,
ще кажеш, че са с него те близнета.
Намерил Зал под синия покров,
в сърцето си усетих аз любов.
Но колкото и да стоях тревожно —
да се кача там беше невъзможно.
И всичко бе за мене като сън,
а мъката бодеше, сякаш — трън.
— Всевишни боже! — паднах на колене. —
Всеправедни, към тебе всичко стене.
По своя воля свода ти въртиш:
и благодатен над света стоиш.
Разкаян, грешникът пред теб се свежда,
да го изпълниш с радост и надежда.
На милостта ти се надявам аз,
спасението е във твойта власт.
Там, момъкът, израснал под крилото
на птицата — от мен изпитал злото, —
що роден дом под небесата сини
гнездото бе му толкова години,
е моят син; върни ми го или
ме отнеси в небесните мъгли!
Не ме наказвай, боже, за злината,
и вечно ще те славя аз в душата.
Такава беше към Яздан молбата;
и беше чут наистина бащата.
Могъщият Симург криле разпери,
при Зал в гнездото мигом се намери.
Пак се издигна като облак цял
и с ноктите си ми донесе Зал.
То сякаш че на мускус замириса,
учудена, душата ми се слиса.
Но скоро се ОГЛЕДАХ, звездочел,
с любов към Зал, към чудния орел,
че той като кърмилница велика
запали пак на моя ден светлика.
Прославих го от оня стръмен склон,
наведох се в признателен поклон.
Сина ми той остави и отново
нагоре литна със сърце орлово.
И ето го пред тебе моят син,
що ме избави от скръбта-пелин.“

Да дойдат — каза шахът — мъдреците,
гледачи-звездобройци и жреците,
за да открие нечий ПОГЛЕД взрян
звездата превелика на Дастан!
Със Зал какво ще стане подир време?
Къде ли след гнездото ще поеме!
И ето, звездобройци — цял рояк —
огледаха небето звездно пак
и известиха шаха с реч щастлива:
„Да бъде вечно твойта сила жива!
Ще стане Зал най-славния боец,
велик владетел, още и — мъдрец.“
Въздъхна шахът с поглед осиян;
въздъхна и бащата възгордян.
След туй получи дарове богати,
до днес невиждани и непознати:
коне арабски, приказни юзди,
ндийски саби с накит и резби,
атлази, кожи, сърмени постели,
килими и корали заблестели,
неволници от Рум със златни гривни
и диадеми, и елмази дивни;
потири със рубин и със сапфир,
от злато и сребро блюда за пир —
догоре с амбра, камфор и шафран.
Товареха на славния керван
доспехи за юнаци увенчани:
стрели и копия, и боздугани,
венец, престол и пръстен с корналин,
и пояс златоткан за властелин.
И шахът указ след това подписа,
със който Сам с владение сдоби се;
Кабул му беше даден, Май и Хинд,
и от брега на Чин, та чак до Синд,
земите Бост, забулските предели.
О, всички там му биха завидели.
Ударен бе и шахският печат.
Готов бе и керванът пребогат,
пристъпи Сам, решил да се сбогува,
и каза: „Вечно шахът да царува!
От рибата до небосвода син,
кой знае като тебе властелин!
Ти — ласкав, мъдър, на честта — радетел
на светлината наша си владетел.
Съкровищата в твоя взор са прах,
да бъдеш вековечен като шах!“
Юнакът се наведе до земята,
литаври огласиха небесата.
И към Забул пресветъл пътя хвана,
народът се тълпеше край кервана.
И ето го Нимруз посред степта,
бе долетяла вече там вестта,
че Сам се връща в своите палати
със шахски указ, дарове богати.
Сияеше Систан подобно рай
със амбра и шафран от край до край,
с дъх мускусен, с цвят златен; за награда
дирхемите валяха над площада.
Вълнение обзе бойците смели,
със погледи, от радост заблестели.
Пред стария юнак, възседнал кон,
велможите се свеждаха в поклон —
почитайки сина до небесата
и княза на Забулистан — бащата.
Прославяха ги там на шир и длъж,
обсипан беше Зал с елмазен дъжд.
И след това систанските юнаци,
по чест и ум или по ратни знаци,
получиха от Сам достойна дан,
и по заслуги стари, и по сан.