Фирдоуси - Шах-наме

Сам нищо не спести под небосклона,
за да подготви своя син за трона.
Повика във двореца мъдреците,
поведе с тях беседа за звездите.
А след това бащата-исполин
започна разговор за своя син:
„Получих Менучеровото слово
дружините да поведа отново.
Ще ида най-напред в Мазендеран,
а след това ще вляза в Горгсаран.
Но моя син оставям на престола,
че е достоен той за ореола
на славата… Нали на младини
аз го захвърлих в мъки и злини!
Оставих го, макар дарен от бога,
че бях обзет от злоба и тревога.
Но славният Симург го приюти,
Яздан над него бдеше във беди.
Захвърлих го, а там, в оная вис,
той се издигна като кипарис.
Но във деня на прошката всеблага
бог ми го върна със душа предрага.
И ето че сега на трона сяда,
да бъде той за вас като награда.
На знания и разум го учете,
във всички чудеса го посветете.
Обичайте го, и сърдечна реч
умело да владее вместо меч.
А аз, по заповед на властелина,
ще защищавам нашата родина.“
Продума на Дастан: „Бъди щастлив,
във всяко свое дело — справедлив!
И не забравяй ти Забулистан,
от шаха на Иран си увенчан.
Сред шум и смях, със чудните велможи
пирувай славно под звездите божи.
Пази и ключовете от хазната;
щом си богат, ще е добре страната.
Цени това, що чисто в теб блести;
но радостите царски не пести.“
Ала синът му отговори с мъка:
„Как мога да остана тук в разлъка?
Навярно съм осъден да живея,
макар и грешен, на скръбта в елея.
Ти повече не ме оставяй сам —
нима отдавна ме намери там?
О, толкоз време аз живях в гнездото,
кръв пиех на орела под крилото,
що бе за мен кърмилница добра;
орлетата ме топлеха с пера.
Сега отново съм на скръб обречен…
Ала такъв е моят жребий вечен!
На розата аз само шипа знам.
Но тъй решил е съдникът голям.“
„Скърбиш ли — Сам отвърна на момчето,
излей докрай скръбта си от сърцето.
Но знай, че звездоброецът прочете
по звездното писмо на световете,
че ти ще имаш княжески венец,
войска и трон, робини и дворец.
Забул е твой, отдай му ум и сили,
щом за престола с теб сме се родили.
Събирай тука и почитай в двора
бойците храбри, учените хора.
И към науките върви напред,
за плодовете им ще дойде ред.
Пирувай и дарявай всички щедро,
небето над Систан да бъде ведро.“
Той даде знак. Забиха барабани,
издигнаха се щитове ковани.
Тръби индийски огласиха входа,
звънци забиха, стана черен свода.
И Сам напред дружините поведе,
глава след него всеки с почит сведе.
Два прехода измина Зал с бащата,
да види как предвожда се войската.
След туй в прегръдка го пое юнака
и скръбно пред дружините заплака.
Премрежи се и погледа на Зал,
че толкоз мъка той не бе познал.
Помоли го да тръгне в път обратен
и да възлезе на престола златен.
Завръщаше се Зал с печал горчива,
не можеше скръбта си той да скрива.
Но ето, седна на престола той,
и — в златото — усети миг покой,
със жезъла си бикоглав, с венеца,
що като слънце светеше в двореца.
Велможи знатни от страни далечни
пристигаха със думи най-сърдечни.
Той разговаряше със мъдреци,
днес със юнаци, утре със жреци,
и бяха чудни дългите беседи,
подети от най-умните мобеди.
Оставаше в сърцето му следа.
Зал стана умен, чист като звезда.
И по достойнства беше той преславен,
не бе роден витяз на него равен.
А във делата войнски и ездата
елейно го прославяше мълвата.
И бе с такава чудна красота,
че всички той омая по света.
Сияеха и глупави, и мъдри,
щом зърнеха сребристите му къдри.

Веднъж Дастан поиска да обходи
земите на баща си, да преброди
това, което шахът бе им дал.
И със другари верни тръгна Зал
към южния и тих индийски край:
зовяха го Кабул, Донбер и Май.
Опънеха ли шатрите чудесни,
звъняха чаши и ехтяха песни,
за славна чест на царската хазна…
Така бе в тази приказна страна.
И ето, след Забул в Кабул витяза
пристигна, по-сияен от атлаза.
Царуваше тогава в този град
Мехраб и беше властелин богат;
с лице-зора, със стъпки на фазан,
същ кипарис бе неговият стан;
мобед бе по сърце, боец — в душата,
с ръка юнашка, с разум във главата.
Той на Зохак-арабина бе внук;
но щом възлезе на престола тук,
редовно плащаше на Сам налог,
че славен бе юнакът, ала строг.
За Зал когато бе вестта дочул,
Мехраб напусна призори Кабул.
А робите, с вързопи във ръцете,
последваха забързано конете,
понесли мускус, амбра и динари,
брокати, кожи и коприни стари,
венеца царски — целия в елмази,
верига златна, пръстени, атлази.
Вървяха след владетеля бойци —
от род и от коляно храбреци.
Щом Зал разбра, че този цар сияен
е тръгнал да го среща, всеотдаен,
пришпори коня да го поздрави
и радостни слова да промълви.
На трона светлосин приседна госта
и най-напред за него беше тоста,
издигнат от Дастан, що даде знак
да закипи тук пир за царя драг.
Искреше вино, стенеше рубаб,
витязът поглед прикова в Мехраб,
че беше царят със осанка стройна,
с реч ласкава и със душа спокойна.
И Зал прошепна, просто поразен:
„От род безсмъртен този е роден!“
Когато след това Мехраб се вдигна
и облаците с рамена достигна,
Зал каза на велможите: „Къде ли
такъв юнак достоен сте видели?
Светът не знае друг боец по-славен.
Навярно в боевете няма равен.“
Един от царските слуги тогава
дойде при Зал, започна реч такава:
„Витязе, под кабулското небе
живее дъщеря му Рудабе,
с топола-стан, като зора сияйна,
от слоновата кост е по-омайна.
Във две ласа смолисти до петите
се вият по снагата и косите.
Страните и пламтят, подобно жар,
а устните и имат цвят на нар.
Очите и са нарциси — зорници,
криле на гарван — нейните ресници.
И веждите — два лъка от Тараз:
чер мускус, но със блясък на елмаз.
Дъхът и е от амбрата по-свеж.
Тя цялата е пролетен цъфтеж.
И с погледа си — прелестна и млада
тя обещава радост и наслада.“
Чул всичко туй за чудната девица,
смути се Зал, отпусна той десница.
Ако бащата бе като зората —
тогаз каква ли ще е дъщерята?
Той цяла нощ не мигна, закопнял,
че образът и беше като лал…
Светът осъмна слънчев и кристален
и Зал се вдигна пак в деня реален.
Събраха се забулските велможи;
препасан с меч, един от тях доложи,
че прещастлив към шатрата на Зал
владетелят Мехраб се е задал,
със свитата си сред поле широко;
„Сторете път!“ — се чуваше високо.
И ето че оставил своя кон,
Мехраб се сведе в радостен поклон,
пристъпи към сияйния престол,
где беше Зал — филиз от древен ствол.
Витязът го посрещна и прегърна,
с най-ласкави привети го обгърна
и промълви: „О, твой е моят трон,
венецът, мечът, славният ми кон.“
Мехраб отвърна: „Господарю мой,
щастлив съм, че видях такъв герой!
Едно желание ме осени
и мисля, че не ще те затрудни:
ела на пир, да заблести двореца,
че като слънце е за мен храбреца.“
Но Зал се сепна: „Не, това не може,
на пир у друговерец да съм, боже!
Страхувам се, баща ми ще узнае;
дори и Менучер ще възроптае,
че със езичник съм седял на пир,
под блясъка на златния потир.
Поискай друго, със сърце готово
аз ще изпълня казаното слово.“
Мехраб похвални думи пак изрече,
но тайно — нечестивец го нарече.
Наведе се за слава и за чест,
и шатрата напусна с благовест.
Изпрати го с похвали и витяза.
А тлееше у знатните омраза,
че бе Мехраб от зли души роден;
от друга вяра беше озарен,
и кой от тях би го почел със слово?
Но чувайки, що каза Зал, отново
започнаха да хвалят госта драг,
възнасяха го до небето чак,
повтаряйки, че бил добре почетен,
ала мигът бил просто мимолетен
за този славен воин-кипарис,
с такива благи думи, с поглед чист.
Ала страстта у момъка пламтеше,
над разума му вече тя летеше.
И чуйте, що един арабски цар,
е промълвил за тази страшна жар:
„Другар най-верен — туй е моят кон;
прославен съм под този небосклон.
Способна е единствено жената
да влее смут в покоя на душата.“
Разкъсан от съмнения, смутен,
гореше в огън Зал и нощ, и ден.
Объркваха се мисли, чувства, грижи,
в друг свят започна сякаш да се движи —
жадуващ сам за устните и нар…
Зал-Зер бе вече влюбен, пълен с жар.