Фирдоуси - Шах-наме

Завърнаха се чудните робини
с по две върбови клонки и гергини.
Ала пред входа царският вратар
започна като някой господар:
„Къде тъй късно скитате в полето,
не виждате ли — притъмня небето.“
Те спряха, но една от тях му рече:
„За този ден не ни кори, човече;
той не е като другите и диви
не срещнахме в ливадите красиви.
Нали пристигна пролетта велика —
цветя да наберем ни тя повика.“
Вратарят каза: „Не сега е ден
на пролетта да бъдете във плен.
Дошъл е знаменитият Дастан,
наоколо е като войнски стан.
Дворецът опустя, че със зората
опъва господарят стремената,
понесен към забулския витяз;
за тях е сладък даже всеки час.
Ако Мехраб ви зърне в миг тъдява,
той ще ви стъпче с коня си тогава.“
Те влязоха в двореца до една
и спряха пред княгинята-луна:
„Не сме видели друг такъв юнак;
лицето — роза, къдрите му — сняг.“
По-силно запламтя кръвта гореща,
мечтаеше княгинята за среща.
От даровете беше тя честита,
а след това девойките запита:
„Какво ви той продума край реката?
Такъв ли е, какъвто е в мълвата?“
Със думи, като нежен развигор,
робините отвърнаха във хор:
„Зал е витяз, какъвто няма втори,
затуй случайно никой не говори.
От славен род, достоен е за цар,
по-силен и по-строен — от чинар.
Красив е като цвят, на ръст — висок,
във кръста — тънък, в плещите — широк.
Очите му — два нарциса красиви,
а устните — корали примамливи.
Велико, нещо лъвско в него има,
сърце и разум, чест — неповторима.
А виж — за белоснежните коси
не е беда — цветът им го краси,
че този шлем елмазен на главата
е сякаш ново слънце за сърцата.
Ще кажеш просто — тъй се е родил,
за да изглежда по-красив и мил.
Сбогувайки се, дадохме му слово,
че ще го срещнеш със сърце готово
за нежни ласки в нощната тъма!
Какво да правим ний, кажи сама.“
Отвърна им княгинята красива:
„Усещам вече аз, че съм щастлива!
Разказват, при орел е раснал Зал,
и нищо, че съвсем е побелял,
та той за мене на лале прилича;
и кой чинара няма да обича!
Разказали за мъката ми знойна,
сега желаете награда двойна!“
Тя се усмихна, светла като жар,
и в миг заруменя, подобно нар,
и рече на най-младата девица:
„Спусни се към витяза като птица!
Пред неговия чар се поклони
и тъй му на ухото прошепни:
«Ти всичко имаш, но ела в двореца,
за да съзреш на младостта венеца.»“
Робинята отвърна с топъл глас:
„За радостта настава вече час.
Бог чу молбата в звездната омая
и нека най-щастлив да бъде края!“
Със своя дом зае се Рудабе.
И всичко засия като небе,
осеяно напролет от звездите;
с портрети царски украси стените.
Брокат постлаха, сложиха коприни,
приготвиха и чашите с рубини.
Блестяха тюркоази и елмази,
струеше дъх на амбра в златни вази,
на момини сълзи и теменуги,
на нарциси, жасмин и още други
цветя, изгрели нежно над съда,
догоре пълен с розова вода…
И този лъх достигаше небето,
че бе роден на Рудабе в сърцето.

Залезе светозарното светило,
във сън се беше всичко притаило,
когато нежен глас погали Зал:
„Тръгни на път, витязе закопнял!“
И той потегли с радост нетърпима,
като любим при своята любима.
На кулата, същ лунен кипарис,
стоеше Рудабе, със трепет чист.
В далечината се показа княза;
и щом княгинята го забеляза,
рубин-уста отвори с дъх стаен:
„Бъди, витязе, тук благословен!
Да те закриля бог Яздан и всъде
великото ти име да пребъде!
И моята робиня да добрува,
че правилно пред мен те обрисува.
Пристигаш ти пеша и в прах,
блазе на тебе и на царските нозе!“
Когато този глас дочу Дастан,
и от лика и беше там огрян,
пред него засия дворецът чуден,
подобно лал, със блясък изумруден.
„За мене — каза той — ти си луната,
и приеми на радостта словата!
О, колко нощи под звезди сияйни
отправях към Яздан молитви тайни —
че трябва той: ако е тъй велик,
да ми покаже твоя лунен лик.
И ето, вече аз ти се любувам,
и сякаш нежна приказка сънувам.
Но се прокрадва в мойта гръд страха,
че аз съм долу, ти си на върха.“
Плени я там на момъка гласа
и тя му спусна чудото-коса.
От кипариса в облачната стряха
ласа надолу сякаш полетяха.
Ухаеха на мускус и шафран.
Обвиваха снагата на Дастан
и той мълвеше думите вълшебни:
„О, примки, на душата ми потребни!“
А Рудабе от кулата извика:
„Витязе славен, със съдба велика!
По-скоро до стената приближи,
за моята коса се завържи,
за теб до днеска расла мълчалива,
да те обвие в тази нощ щастлива.“
От нея поглед не откъсна Зал,
какви ли думи би и нашептял,
но устните с косите бяха слети;
целувката чак горе тя усети.
Витязът рече: „Мигар мога аз
да те измъча в този нощен час.
Та по-добре да секне светлината,
не ще изпратя в свойта гръд стрелата.“
Той от слугата роб пое въжето,
преметна го към кулата и ето —
бе примката на каменния зъб —
и Зал пое към своя блян най-скъп.
На кулата веднага я намери,
в поклон се тя наведе като пери,
подаде му ръка и с трепет благ
потънаха сред пролетния мрак
на стълбата, която притаено
ги водеше в покоя и блажено.
Опиянени влязоха в двореца,
що сякаш бе създаден от твореца
за пирове, за радост и любов.
Робините той зърна с поглед нов,
но посред тях княгинята-луна
сияеше с небесна светлина;
с рубини-обеци и със гердани,
с колан елмазен, дрехи — златоткани,
със по-красиви от лале страни
и мигли като свилени ресни.
Зал-Зер до нея седна, пълен с жар,
във този миг бе на царете цар,
със втъкнат нож във пояса копринен
сияеше венецът му рубинен.
И тя от Зал не свеждаше очи,
че можеше добре да различи
витязът млад със силата могъща,
гранита който даже в прах превръща.
Изгаряше я мъжкият му взор,
надигаха се чувствата във хор.
Целувки, вино, шепот в тишината…
Ала лъвът не завладя сърната.
Продума Зал пред тази красота:
„Тополо моя, с лъх от пролетта!
Мехраб когато за това научи,
навярно нещо лошо ще се случи.
Дори и Сам, синът на Нариман,
от гняв голям ще бъде завладян.
Ала без тебе вече миг не мога
и се кълна пред тебе и пред бога,
и ще повтарям туй стократно аз:
ще бъда с теб до смъртния си час!
И скланям пред Яздан глава смирено,
с молба от моето сърце ранено,
той да смири и царя, и баща ми,
че изход друг за мене вече няма.
И вярвай, ще ни позволи небето
да заживеем с любовта в сърцето.“
Отвърна Рудабе така: „И аз
стоя пред тоз, що има висша власт:
не, няма друг за мен да съществува,
догдето този слънчев свят светува.
И бог ми е свидетел — само Зал
ще бъде мойта радост и печал.“
И любовта им всеки миг растеше,
от разума страстта по-силна беше.
Но се показа нежната зора
и барабанен гръм нощта раздра.
Прегърнаха се Рудабе и Зал,
обхванати от утринна печал.
Щом слънцето видяха натъжени,
потекоха сълзите им солени.
„Почакай слънце — молеха горчиво, —
бе тази нощ сърцето ни щастливо!“
Преметна Зал от оня зъб въжето
и се изгуби пламенен в полето.