Фирдоуси - Шах-наме

Събуден, Сам повика мъдреците
и тези, що четяха по звездите;
показа им писмото и помоли:
„Кажете, за добро или неволи
в съюз ще сключат своите съдби?
Дали не ни заплашват пак беди?
Ако е тъй, тогава Фаридун
ще помете Зохак като тайфун.
Идете и узнайте по небето
най-радостната повест за сърцето.“
Звездите, чак до първите лъчи,
следяха звездобройците с очи;
и благ съюз за две съдби враждебни
предрекоха със куп слова хвалебни.
Към Сам поеха в утринния хлад
и каза звездоброец белобрад:
„О, второ слънце под това небе!
Бъди щастлив, че Зал и Рудабе
са предостойни за съюза брачен!
Ще се роди след време син юначен,
какъвто не е виждал небосклона —
ще възнесе до облаците трона.
И всички черни сили ще смете,
та вече да не се спотайват те.
Той ще затрие цял Мазендеран,
със меч ще покори и Сегсаран.
Не малко и Туран ще си изпати,
а за Иран ще дойдат дни благати.
Войната и разрухата ще спрат,
ще могат мирно хората да спят;
ще стане той надежда за народа
и пример най-велик под небосвода.
А конят му ще е такъв, що даже
и барс за миг с копитото ще смаже.
Блажен ще бъде шахът, у когото
слугува този воин на доброто;
ще го признаят Рум и Хинд, Иран.
Светът ще е от радост осиян.“
На Сам в душата стана по-спокойно,
почете звездоброеца достойно,
обдари го със злато и сребро,
че бе предрекъл не едно добро.
Дойде и вестоносецът на Зал;
след всичко туй, което бе разбрал,
Сам промълви: „Да кажеш на сина ми,
че внучката на царя-змей го мами.
Но щом за него аз съм се заклел,
как бих по други пътища поел!
Когато се разсъмне, със войската
ще се запътя мирно към страната,
да чуя аз от шаха властелин
какво ще нареди за моя син.“
Той със дирхеми награди боеца
и каза: „Подгони назад жребеца!“
А след това със своите дружини
потегли през била и през долини.
След тях вървяха, като чер керван,
пленените бойци от Горгсаран.
И щом две трети превали нощта,
от викове се огласи степта.
Наоколо се чуваха тръбите,
литаврен звън достигна до звездите.
По път познат, пресякъл Дехестан,
поведе Сам войската към Иран.
Летеше вестоносецът на Зал
и нямаше към коня морен жал,
че бързаше да предаде словата…
И беше Зал зарадван от бащата,
възслави всемогъщия владетел
за неговата висша благодетел.
Със злато целия народ обсипа,
премахна от гърба му всяка дрипа.
Благослови и Сам синовно, с чест,
за сладостната и сърдечна вест.
Покой забравил, сам, и нощ, и ден
без пир витязът бе опиянен;
зовеше страстно със тъга незрима
все името на своята любима.

А вест след вест от чудната княгиня
към Зал летеше по една робиня,
отвръщаше и той със трепет чист
на тази, що бе сякаш кипарис.
Предаде Зал: „Иди сега в покоя.“
И промълви: „О, ненагледна моя!
Макар че ни дели съдба жестока,
на мъките изтича вече срока.
Донесоха ми отговор от Сам;
баща ми се съветвал дълго там,
съдбата питал, по звезди гадал,
след туй съгласие за теб ми дал.“
Изпрати Зал към Рудабе веднага
робинята със тази вест предрага.
И тя, подобно вихър, полетя
да отнесе на Рудабе вестта.
Обдари я княгинята с дирхеми,
със накити и почести големи,
с брокат вълшебен тя я надари,
извезан като че ли със искри;
тюрбан и даде, сърмен и рубинен,
на рамото и метна шал копринен.
Основа — тюркоаз и вътък — лал,
погледнеш ли ги — в миг би ослепял.
Два пръстена — небесните лазури,
и светещи в нощта като Меркурий —
за славния витяз изпрати тя
с най-сладостни заръки на уста.
Понесе се робинята веднага,
но я извика в миг Синдохт от прага
и каза: „Ти какво току-така
разнасяш нещо с трепетна ръка?
И често бродиш из двореца живо,
минавайки край мене мълчаливо?
Запридаш злото май като чекрък.
Какво си ти: стрела или пък лък?“
Робинята изгуби ум и дума
и пожълтя, подобно късна шума.
Глава склони: „Нещастница съм аз,
за хляба си се грижа всеки час.
По домовете на велможи знатни
продавам дрехи и бижута златни.
Гердан рубинен и едно джубе
донесох по молба на Рудабе,
с богат венец и дълъг шал атлазен,
и пръстен, светещ с пламък чист, елмазен.“
„Я всичко покажи — Синдохт изрече —
и угаси съмнението вече.“
„Тя всичко взе — робинята отвърна,
с елмази още каза да се върна.“
„Тогава покажи ми ти парите,
че много май ти станаха лъжите.“
„Да разбере цените иска тя
и каза: «Утре ще ти заплатя.»“
Но майката се усъмни горчиво,
сърцето и кипеше мълчаливо.
Робинята в лъжа заподозря,
пребърка я и с ужас тя разбра,
че носи накитите изумрудни,
що грееха у дъщеря и чудни —
ядоса се, повлече я от входа
и я събори грубо върху пода.
Изпълнена с омраза и със гняв,
удари я за нрава и лукав,
а след това — замахнала широко —
започна да я бие най-жестоко.
В покоя си тя влезе в изнемога,
обхваната от мъка и тревога,
заключи бързо тежката врата
и се отдаде горко на скръбта.
Да дойде дъщеря и заповяда
и люто продължаваше да страда,
дереше с нокти тя страните-рози
и плачеше, смутена от угрози:
„Защо ли, о, неразцъфтяло цвете,
ти ада пред престола предпочете?
Кажи ми, дъще, под това небе
какво не дадох аз на Рудабе?
Защо е страшна твоята отплата?
От майката не крие дъщерята.
Коя е тази, що в двореца ходи,
с кого, какви тя преговори води!
Кажи ми ти какъв е този княз,
от теб дарен с два пръстена елмаз?
Тук не един арабски цар отрова
е пил от тез, що мамят с благослова!
Нима за твойта чест не ти е жал!
Кой дъщеря такава е видял?“
Стоеше Рудабе от срам обзета,
в земята поглед беше впила клета.
Очите и — два нарциса омайни —
се къпеха в сълзите и безкрайни.
Тя промълви: „О, майчице блажена,
да страдам в любовта съм аз родена.
Ако не беше ме родила ти,
не щеше тая скръб да те гнети.
ОТКАК в Кабул пристигна Зал храбреца,
аз от любов изгарям във двореца.
За мене стана мъката възглаве
и лея сълзи тайно и наяве.
Ни ден без него — вече съм разбрала,
за косъм негов бих света отдала.
Той бе при мен, седяхме във палата
и се заклехме двама с клетва свята.
Ала с позора не останах аз,
пламтеше чуден огън между нас.
Писмо изпрати Зал до Сам юнака,
смутен, започна отговор да чака.
Горд и суров, събрал Сам мъдреците,
те знак щастлив открили сред звездите,
той надарил боеца с дар богат
и го изпратил със писмо назад.
Знай, че наказа ти сега жената,
която бе пристигнала с писмата
от Сам и Зал — и в нея ти откри
това, с което аз я одарих.“
Синдохт стоеше с поглед неспокоен,
за Рудабе бе Зал жених достоен!
Изрече тя: „Бедата е голяма,
ала за зет от Зал по-славен няма;
на Сам юнака той е чуден син
и е прочут под небосвода син;
прекрасен е; но тук едно ме плаши,
че зарад него към земите наши
ще тръгне Менучер, за всичко чул,
и в пепел ще превърне той Кабул —
да не родиш ти като Зал досъщ,
с рода ни свързан, властелин могъщ.“
Освободи робинята веднага,
във погледа и майчин блесна влага.
И каза: „Ти си умна и добра,
но моето сърце не те разбра;
и занапред служи на дъщеря ми,
но гледай някой да не те измами.“
Синдохт се увери, че Рудабе
е влюбена; и тази мисъл бе
подобно пламък в нейното възглаве;
изгуби тя покой и сън, и здраве.