Фирдоуси - Шах-наме

И всичко беше вече шахът чул
за радостта на война от Забул,
за цар Мехраб, за любовта-елей,
на дъщеря му, с кръв от царя-змей.
Събраха се мобедите велики,
застанаха пред шаха бледолики.
И тъй продума Менучер тогава:
„Туй, що научих, зло ни предвещава.
Пометен бе арабинът сатрап
от Фаридун, ала е жив Мехраб.
Страхувам се, че любовта на Зал
ще скърши утре клона разцъфтял
и ако легне с Рудабе в леглото,
ще се роди не син, а меч на злото;
два рода в него ще се съединят —
мед със отрова или рай със ад;
прилича ли на своя майчин род,
ще помрачи той нашия живот
и ще поиска трон, венец и злато,
за да живее като цар богато.
Какъв ще бъде вашият съвет?
Да чуя тук мобед подир мобед.“
Прославяйки го, мъдреците славни,
научени от дните стародавни,
отвърнаха: „От нас си по-разумен,
макар от нас да смяташ всеки умен.
Постъпвай, както учи те главата
и ще надвиеш даже и змията.“
Започна път да търси властелина,
че сякаш бе попаднал сред руина.
По-старият си син извика с жар
и ето що продума на Новзар:
„Към Сам, юнака, полети веднага,
отдай му почест, както се полага,
и му кажи: поеме ли назад,
и той да дойде в столичния град.“
Синът изпълни бащината дума,
със свитата се устреми по друма.
А щом дочу за този царски син,
насреща тръгна воинът-исполин,
последван на коне от взвод витязи
и слонове с литаври и елмази.
От коня слезе Сам, юнакът стар,
поклон направи славният Новзар.
И срещнаха се те със думи благи,
като баща и син, добри и драги.
Синът изпълни бащината воля,
а гордият юнак изрече: „Моля,
що пожелае шахът — е закон,
за мен е слънце неговият трон.“
Започна пир, невиждан под звездите,
със Сам да са — бе радост за бойците.
Килим постлаха, с чаши във ръце
за властелина пиха от сърце,
за Сам и за Новзар, и още други,
със днешни и със минали заслуги.
Седяха и пируваха в нощта;
в прозорците надникна утринта;
пред шатрата забиха барабани,
взе всеки своя меч, стрели, колчани;
и смелите мъже сред шум и прах
поведе Сам към своя славен шах.
Щом той научи за вестта-отрада,
да украсят двореца заповяда.
И сякаш ново слънце озари
степта от град Амол до град Сари.
А всеки воин, цял във тежки брони,
за чудна среща своя кон подгони.
В безкрайното поле от рид до рид
блестяха меч до меч и щит до щит.
Под гръм на барабани и литаври,
с подаръци — заслужените лаври —
иранците, развели стяг до стяг,
излязоха да срещнат госта драг.

Сам бързаше към шаха, край двореца
велможите посрещнаха храбреца.
И щом съгледа властелина свой,
чак до земята се наведе той.
А шахът стана от престола златен,
усмихна му се и със жест приятен
до себе си на трона го покани,
почете го със думи най-отбрани,
а след това за боя в Горгсаран,
за дивите безброй в Мазендеран
най-ласкаво започна да го пита,
а Сам отвърна със душа честита:
„Да те закриля, царю, този свод!
Към теб да нямат враговете брод!
Аз бях в града на дивите нелепи —
от лъвове дори са по-свирепи,
по-бързи — от арабските жребци,
по-страшни — от иранските бойци.
Съгледаш ли сегсарските потери,
ти би ги взел за яростни пантери.
Щом чуха те за набега велик,
безумна злоба ги обзе за миг.
Напуснаха града със вой злокобен,
заеха всеки рид и дол удобен
в степта, от техните дружини черна,
изчезна слънцето в мъгла безмерна.
Насреща те стремително влетяха,
крещейки оглушително, вървяха.
Огънаха се нашите редици
пред ужаса от тези зли войници.
Тогава с гръмък вик и гняв голям
към всички диви се понесох сам.
Ударих коня, стегнах аз колчана,
размахах страховито боздугана
и где когото стигнех, като вреж
разкъсвах. И побягна тази гмеж.
Синът на Селм съгледах боязливо,
той като вълк се втурна мълчаливо.
Керкуй се казваше витязът млад,
бе строен и прекрасен, но злорад,
че на Зохак-злодея беше внук,
и много воини бе погубил тук.
То сякаш орди скакалци и мравки
прииждаха за сладостни гощавки.
Чак до небето се издигна прах,
у нашите бойци съзирах страх.
И ето — с боздугана си могъщ,
напред политнах като тигър същ.
Огънаха се враговете прашни,
и ударите ми звъняха страшни.
Ала Керкуй чу моя боен вик,
видя добре и устрема велик,
и тръгна с ласото си срещу мене,
подобно слон, що в яростта си стене.
Той искаше за миг да ме завърже,
но аз успях да се отместя бърже.
Взех мигновено своя лък огромен,
стрелите подредих и безподобен,
започнах да ги пращам с вик зловещ,
по-бързо и от огъня горещ.
Аз мислех, че главата му към шлема
съм приковал, подобно диадема.
Но изведнъж из облака от прах
с индийския си нож пое без страх.
И ми се стори: даже планината
пред него би отстъпила в борбата.
Летеше той към мен неустрашимо,
очаквах го с едва забележимо
вълнение: туй беше гневен див.
За пояса го хванах мълчалив
и влязохме във боя ръкопашен;
дори от слон разсърден бе по-страшен,
когато го прострях върху земята —
дъхът му полетя към небесата.
Щом беше предводителят им смазан,
сганта се разпиля със вик, с боязън.
В планинските оврази и долини
се изпокриха вражите дружини.
Пресметнахме убитите бойци —
дванайсет хиляди лежаха мъртъвци.
А диви — триста хиляди в покоя
чернееха, замлъкнали след боя.
Но мигар съществува нейде враг,
що би уплашил твоя воин драг!“
Чул разказа за боя на храбреца,
възнесе шахът радостно венеца.
И заповяда да започне пир,
че бе настъпил на земята мир.
В нощта звъняха чаши и барбати,
и бяха думите за Сам благати.
Но засия отново утринта,
отвориха и шахската врата
и към престола пак пое смирено
юнакът, със желание стаено,
да спре пред тоз, що беше величал,
и му разкаже за Мехраб и Зал.
Но знак на вожда Менучер в миг стори,
за друго неспокоен заговори.
И каза на героя-исполин:
„Войската събери под свода син;
в Кабул да лумне плам до небесата,
да изгори и на Мехраб палата,
оставил неговите дни без брод;
от дракона той води своя род.
Живот подобен цар не заслужава —
покоя на народите смущава.
Кабулските велможи до един —
и тези, що от царя имат чин
и са в двореца му като орляк,
със прародител царя-змей Зохак —
под твоя меч да паднат без пощада,
на змейовото племе тъй се пада.“
Видял, че шахът е обзет от гняв,
наведе се юнакът белоглав,
целуна трона и докосна с устни
на властелина пръстена изкусен
и каза: „Ще изпълня твойта воля,
за друго аз не мога да се моля.“
Поведе той войската бързонога
сред облаци от черен прах до бога.