Фирдоуси - Шах-наме

Сега ще ви разкажа за Дастан,
към шаха полетял със коня вран.
Щом Менучер узна, че към двореца
е тръгнал Зал, синът на Сам-храбреца,
иранските велможи той изпрати
да го посрещнат с думи най-благати.
Пристигна вече младият сокол
и ето го пред славния престол.
Пред шаха той целуна в миг земята
и го възхвали чак до небесата.
Лежа той дълго, целият във прах,
доде го дръпна трогнатият шах;
изрече от праха да го измият,
лицето му със мускус да натрият.
До трона го доведе знатен мъж
и го попита шахът всемогъщ:
„Витязе, може би си изморен,
навярно си пътувал нощ и ден?“
Отвърна Зал: „Щом бързах аз към шаха,
какво че в пътя ветрове вилняха!“
Тогаз прочете Менучер вестта,
лицето му в усмивка разцъфтя.
На своя трон той тежко се изправи:
„Да, не една беда ни ти направи.
Добре разбирам тъжните слова
на Сам — и съм тревожен от това, —
но е едно над нас това небе:
съгласен съм да вземеш Рудабе.
Бъди щастлив, обичай я блажено,
така навярно ти е предрешено.
Ти два-три дена остани в двореца,
додето аз размисля под венеца.“
Поставиха пред тях софра от злато,
започна да пирува Зал богато,
приседнал сред иранските велможи,
що сладък руд гръдта им разтревожи.
Завърши този пир, но зад стените
със чаши продължиха големците.
А Зал пое пак златната юзда,
възседна коня вран и след града
препусна под небето полунощно,
че бе му светло, сладко и разкошно.
На сутринта, препасал строен стан,
сияейки, пред трона спря Дастан.
Прегърна го достойно властелина
и го прослави като юначина.
След туй той заповяда на жреците,
на звездобройците и мъдреците
да прочетат по свода заблестял
предначертаната съдба на Зал.
Не жалейки умение и сили,
четяха те, взор морен устремили.
Три дена не повдигнаха лице
от таблиците звездни на ръце.
И след това продумаха на шаха:
„Сърцата ни съдбата му узнаха.
На дните неизменния поток
ще потече по-бистър и широк.
За Рудабе ще се ожени Зал,
ще имат син, от слава засиял.
Ще преживее много дни, години,
ще победи царе и исполини,
недал на враговете наши мир,
несрещнал равен нито в бой, ни в пир.
Щом неговият кон напред поеме,
врагът му ще се строполи без време.
Не ще лети над шлема му орел,
не ще намери друг юнак по-смел.
Ще бъде великанът, що стогласо
към лъвовете ще лети със ласо.
А щом се умори в пореден бой,
с онагра цяла ще закусва той.
За шаха наш ще е докрай слугата,
опора — за народа и войската.“
На мъдреците заповяда шаха
да крият туй, което предвещаха.

Повика шахът чудния витяз,
за славен изпит бе настанал час.
Седяха мъдреците покрай трона,
а Зал — звезда сияйна в небосклона —
бе посред тях, готов с душа честита
да отговори кой каквото пита.
Дастан бе с остър ум и досетлив,
започна първият мобед вежлив:
„Кажи какво е туй; стоят зелени
дванайсет кипариси подравнени;
по трийсет клони има всеки там
и на парси такъв е броят, знам.“
„Витязе славен — вторият продума, —
два чудни коня все летят по друма:
единият — същ гарван полетял;
сияе вторият като кристал.
Препускат те под тези небосклони,
но никой другия не ще догони.“
Чу Зал добре и третата задача:
„Пак вижда шахът тридесет ездача.
Един изчезва и се появява,
все тридесет числото им остава.“
Четвъртият поде: „Ливада тучна;
зеленина, шуми реката звучна.
Но идва някой със коса ужасна,
пристъпя из ливадата прекрасна.
Изсъхналото, цъфналото там
коси, останал за молбите ням.“
А петият: „Аз зная две тополи,
като камъш морето са проболи —
с гнездо на най-високия си клон
на птицата да дава то подслон.
Отлитне ли — тополата тъмнее,
на другата щом кацне — зеленее.
За през деня избира си едната,
на другата тя каца в тъмнината.“
А шестият продума: „Сред скалите
белее град, наравно със орлите.
Но всички от приоблачния връх
в пустинята едва поемат дъх,
издигат къщи и градят дувари,
на роби се делят и господари.
Дори не си припомнят за града,
забравили и сетната следа.
Ала пръстта за миг ще се разтвори,
ще рухне всичко и ще заговори
все някой за прекрасния им град,
где всеки би царувал горд и млад…
Разкрий сега това, що чу спокоен,
да бъде твоят отговор достоен.
Щом разгадае всичко тук синът —
на мускус ще превърне той прахът.“

Замислен отначало бе Дастан,
но се изправи, гордо вдигна стан.
И засиял, сред вгледаните взори,
така на мъдреците отговори:
„Дванайсет кипариса са пред мен,
с по трийсет равни клона, с цвят зелен;
дванадесет са месеците, дните
са трийсет; и се сменят под звездите,
тъй както шахът сменя някой шах,
а след това и той изчезва в прах.
Сега и за конете ще разкрия,
що все летят по-бързи и от сприя:
сияе белият като кристал,
след него черният е полетял.
Тъй времето се носи в бяг безкраен,
нощта изтлява, идва ден омаен.
Те като дивеч пред палаш летят,
без миг да се настигнат в този свят.
Какви са тези тридесет ездача,
що покрай шаха се надбягват в здрача?
Един изчезва и се появява,
все тридесет числото им остава.
Луната сменя новата луна:
така е от прастари времена.
И за тополите аз всичко зная,
за птицата пред вас ще разгадая:
от знака на Везните до Овена
Земята в тъмнина е потопена.
Но спре ли под съзвездието Риби,
сияят даже сетните колиби.
Тополите са две небесни длани,
препълнени от сълзи и нирвани.
А птицата е слънцето красиво,
що грее и залязва мълчаливо.
А ето и за оня чуден град —
небесният и вековечен свят.
Ний временно живеем сред пустиня,
где нашата душа като робиня
усеща мъка или пък се радва
на свода под надвесената брадва.
Но гръм ли екне или земетръс —
разпъват ни стенания на кръст;
и се превръщаме в прах непотребен,
поели пак към оня град вълшебен.
Класът ни плоден друг ще събере,
ала и той тук няма да се спре.
Така било е и така ще бъде —
отдавна, вчера, днеска, утре, всъде.
С доброто само замини на път —
безсмъртен с него ще си и отвъд.
А бил ли си обзет от зло и корист,
с край тежък ще е земната ти орис.
Палати до Сатурн да вдигнем ние,
пак черния саван ще ни покрие.
И с трепет ще склопим очи, със страх
пред мисълта, че ставаме пак прах…
И ето го човекът със косата,
пристъпя безпощадно из тревата.
Изсъхналото, цъфналото там
коси, останал за молбите ням.
Трева сме ние, времето — косачът,
що ни коси и ни обгръща здрачът;
не гледа той кой млад е и кой — стар,
косилото размахва страшно с жар.
Такъв е той — законът на всемира;
роденият ще трябва да умира.
Едва дошли, поемаме на път,
сега сме тук, а подир миг — отвъд.“