Фирдоуси - Шах-наме

И думите ненавистни на шаха
в Кабул до Зал и царя долетяха.
Потресен беше всеки от вестта,
в двореца падна като здрач скръбта.
Мехраб, Синдохт и дъщерята чудна
ридаеха в минутата най-трудна.
Обзет от гняв, изправил гордо стан,
замина скоро от Кабул Дастан,
замислен: „Нека дракона пристигне
и нека всичко тук смъртта постигне,
но щом Кабул ще разрушим без време,
то най-напред главата ми да вземе.“
Препускаше към Сам витязът млад,
душата му приличаше на ад.
А щом научи за това бащата,
че Зал насам се носи през полята —
да се строи войската даде знак,
развяха Фаридуновия стяг.
Забиха барабаните за среща
и се запъти Сам със гръд гореща.
Край слона-планина вървеше слон,
под пъстри знамена — цял небосклон.
Баща си зърнал, Зал от коня скочи,
пеша към Сам-юнака се насочи.
И свитите оставиха конете.
Синът с поклон боеца стар почете,
целуна пред нозете му земята…
Но беше непреклонен там бащата.
Отново Зал възседна своя кон,
огромен, сякаш беше златен склон.
Иранските велможи се събраха
и техните слова разумни бяха:
„Ти нарани сърцето на баща си,
поискай прошка и смири яда си.“
Дастан отвърна: „Не, не ме е страх,
за всички краят е едничък — прах.
А щом е умен, господ да го пази,
той думата си няма да погази.
Сам може днес да ме кори, но знам,
че утре ще го мъчи черен срам.“
Поведе свойта свита Зал спокоен
към шатрата на Сам, към стана боен.
И щом го зърна воинът-великан,
при него беше пуснат в миг Дастан.
Синът пристъпи към бащата славен,
простря се по очи със дъх задавен;
прослави най-великия юнак
и тъй през сълзи проговори пак:
„От радостта да бъдеш озарен!
Законът да почиташ всеки ден!
Дробиш ти с меча даже и елмаза,
когато запламти у теб омраза.
Щом в боя литнеш ти със коня-чудо,
врагът като от огън бяга лудо.
А щом замахнеш с боздугана як,
трепери свода и настъпва мрак.
Светът цъфти от твойта правда свята,
със нея те прославят по земята.
И тя е тази, що дарява мир;
блести от нея слънчевата шир.
Единствен аз за радостта не знам,
макар че се наричам: син на Сам.
От птица бях отгледан в небесата,
със никой не враждувам по земята;
и не намирам никаква вина,
която да ми причини злина.
Вината ми е, че на Сам съм син.
Нали е чест родител-исполин,
но ти отритна младенеца леко
и го остави на върха далеко,
осъден нечовешки да ридае
и майка му пак радост да не знае.
Израснах аз без мляко и без люлка,
в гнездото страдах, свит като шушулка.
Захвърлил ме с безжалостна ръка,
ти ме наказа да раста така.
И със Яздан започна спор безмерно
кое е бяло и кое е черно.
Но той не ме забрави както ти,
под облаците бог ме защити;
усети ум и мъжество витяза,
пред царя на Кабул се той показа,
пред този, що е с трон, венец и меч
и винаги говори умна реч.
Аз посетих Кабул по твоя воля,
ти сам ми предостави тази роля,
заклевайки се бащински тогаз:
«Дръвчето твое ще отгледам аз.»
Какво ми праща тук Мазендеран?
Защо замина ти от Горгсаран?
Навярно за да сринеш до основи
това, що съградих през дните нови!
Руши го, накажи ме ти със смърт,
покорен съм пред бащиния съд.
С пила да ме разкъса караула —
ала Кабул не споменавай с хула.
Каквото искаш ти със мен прави,
но само на Кабул не се гневи.“
Изслуша Сам словата на сина си,
глава отпусна и смири яда си.
Той рече: „Всичко, що разказа ти,
е истина, като звезда блести.
До днес от мене само скръб изпита,
не те отгледах аз с душа честита.
Разкри ми ти и своята любов —
отново се показах аз суров.
Сега не се сърди, че нямам сили
пред твоите сълзи, за мене мили.
Писмо до шаха славен ще изпратя,
ти сам ще му го предадеш в палата.
И в оня миг, когато той те види,
едва ли с дума зла ще те обиди.
Държавното сърце ще се затрогне
пред моята молба да ти помогне.
Щом той реши към нас да бъде благ —
ще се сродиш със вчерашния враг.
Лъвът е длъжен смело да напада,
и плячката сама пред него пада.“
Синът с поклон се сведе до земята,
с гореща благодарност към бащата.

Повика писаря юнакът стар
и много думи там изрече с жар.
Но бяха първо към Яздан словата:
„Той бил е и ще бъде в небесата.
На всичко той е вечен властелин,
ний много роби сме, Изед — един.
Той управлява цялата природа;
върти над нас неуморимо свода.
Звездите пали, гони мрака чер,
о, вечно да закриля Менучер!
По времето на пир си ти омаен,
във битката гневът ти е безкраен.
Рушиш прегради, вдигнал боздугана
за нас си ти закрила и охрана.
Развял високо славния ни стяг,
кръвта смразяваш ти на всеки враг.
А метнеш ли и копие с ръката,
превръща се на прах и планината.
Навред ти справедливо управляваш,
дори сърната с тигъра сближаваш.
Бях млад, когато шаха ме привлече,
сто двадесет години имам вече.
И — камфор — свети моята коса,
като венец от тези небеса.
Твой роб, летях безумно в битки люти,
сражавах се с магьосници прочути.
Кой конник като мене бе видял,
от храброст и от слава засиял?
Не се ли покори Мазендеран
под силата на тежката ми длан!
Ако не бях роден с такава сила
и славата не бе ме извисила —
то би загинал този свят лукав
от змея, плаващ във река Кешаф.
Огромен беше змеят великан,
подобно път — от град до град прострян.
Трепереха от него всички хора,
на стража те стояха без умора.
Той изпотреби птиците в небето,
затри и зверовете из полето.
От неговия огнен дъх сокола
изгаряше върху земята гола.
Разтапяше с дъха си и орела:
мощта му даже кита би помела.
Разбягаха се хората, стадата,
той беше господарят на земята.
И в оня миг, когато аз разбрах,
че змеят е посял у всички страх —
ръце издигнах към Яздан смирено,
да подкрепи сърцето ми ранено.
Във името на неговия трон
възседнах коня, едър като слон,
взех боздугана бикоглав в ръката,
лъка и щита взех на рамената
и се понесох смело, пълен с жар,
да смажа в боя тоя огнен звяр!
Прощаваше се тъжно с мене всеки,
решил, че си отивам аз навеки.
Достигнах змея великан без страх:
обрасъл с косми, страшен го видях.
Езикът му чернееше отровно,
подобен беше на дърво вековно.
Очите му — потънали във кръв:
щом ме съгледа, ревна като лъв.
Изтръпнах, господарю, аз тогава,
че сякаш ме заля гореща лава.
В мъгли и дим потънах изтерзан:
то сякаш бях сред страшен океан.
От този рев изтръпна и земята,
като морето чинско се замята.
Извиках аз, нададох лъвски вой,
тъй както подобава на герой.
Избрах една стрела със връх елмазен
и се прицелих в змея тъй омразен.
И тъй се мерех точно в него аз,
че да зашия гнусната му паст.
Стрелата я заши и пред кръвника
все тъй остана да лежи езика —
за втори път опънах тетивата
и го приших безжалостно в земята.
Отпуснах пак натегнатата връв —
от змейовата паст изригна кръв.
Той се съвзе — обзет от ярост, стана…
Но аз замахнах смело с боздугана,
пришпорих слоновидния си кон
и с помощта на моя небосклон
така по темето ударих змея,
че сякаш канара сломи злодея.
Огромната глава бях съкрушил,
бушуваше кръвта, подобно Нил.
А той лежеше див и безотраден,
бе мозъкът му като хълм грамаден.
Препълнена от кръв Кешаф потече
през този край, спасен от злото вече.
Народът се завърна от горите;
прославяше ме всеки до звездите.
Светът от мен се беше изумил,
узнал, че змея страшен съм убил!
Единодушно бях наречен там
от всички: Едноударният Сам.
Завърнал се, доспехите ми бойни
се свлякоха на късове безбройни
и бронята на коня се разпадна,
че тази битка беше безпощадна.
А край Кешаф до делото голямо
единствено бодил растеше само.
Но ако трябва всичко да предам,
това писмо е късичко за Сам,
че много пъти сред полето бойно
косях главите вражи неспокойно.
Където литнех с коня устремен,
дори лъвът се криеше от мен —
намерил във седлото славно трона,
поставен не в дворец, а върху коня.
Цял Горгсаран и цял Мазендеран
получи ти чрез моя боздуган.
Забравях аз за дълг и за родина,
когато те прославях по чужбина.
Но някак си десницата корава,
що дълго с боздугана се сражава,
уви, не е с предишната си мощ;
на рамото ми сякаш тегне кош,
за ласото ръката ми е слаба;
изгуби свойта прежна сила раба.
И мисля, че настана вече време,
Зал пояса и скиптъра да вземе.
Като баща си ще се бие той,
със нова чест ще те покрие той.
Ала едно желание Зал има,
към теб една молба неповторима,
която и великия Изед
би чул, добър и праведен навред.
Слугите най-покорно молят шаха
за радостта, що се заражда плаха.
До теб навярно е слухът дошел,
че някога пред Зал съм се заклел;
когато слезе той от планината,
аз произнесох клетва пред страната —
каквато и да каже той молба,
да я изпълня с радостна съдба.
И ето, плаче той сега пред мене,
сърцето му кърви, пламти и стене:
«Обесен да ме видят в град Амол,
ако сломиш кабулския престол!»
Ти знаеш, че израсна при орела,
самотен, тъжен и с душа несмела.
Но изведнъж кабулската луна
го ослепи с омайна светлина;
по нея своя разум той изгуби.
О, нека твоят гняв не го погуби!
Покой не знае той по цели нощи
и заприлича тук на живи мощи.
Невинен, колко сълзи е пролял —
затуй и тази клетва съм му дал.
Изпращам ти го с тежките неволи.
Когато пред престола те помоли —
ти постъпи достойно с моя син,
тъй както би постъпил властелин.
Синът ми е отрада и отмора,
сред мъките — едничката опора…
Привет на шаха и бойците там
от Сам-юнака, със баща Нейрам!“
Писмото бе написано, бащата
на Зал го връчи, с трепет във душата.
На стремето синът постави крак,
за път тръбите затръбиха пак.
Последва го и свитата — витязи,
готов бе всеки туй писмо да пази.
Когато с радост се понесе Зал,
остана Сам сред края разцъфтял.