Фирдоуси - Шах-наме

Тъй Зал със слово умно и сърдечно
пред Менучер сне булото предвечно.
Светлееха от радост и мъжете;
а шахът със похвала го почете.
Отдаде знак: започна чуден пир,
луната засия като кумир.
До полунощ искреше вино руйно,
юнашките глави въртеше буйно.
Но свърши всичко, сводът запламтя,
конете бързи цвилеха в нощта,
бойците за ръцете се държаха,
излизайки след този пир на шаха.
Когато вече зазори навън,
витязите се вдигнаха от сън.
Пристегна пояс Зал и се изправи
и като лъв пред шаха се представи
с молба: по-скоро да му разреши
баща си Сам в Забул да утеши.
Той каза: „Трябва да замина вече,
без своя син остана Сам далече.
Целунах трона, поживях в двореца,
навек съм озарен и от венеца.“
Отвърна шахът: „Още остани,
пред теб години има, а не дни.
Не Сам те вика през една пустиня —
ти бързаш към кабулската княгиня.“
Той каза да ударят барабана,
в полето бойно шум и глъч настана.
Юнаците жадуваха борби
под звън литаврен, екот на тръби.
Препускаха те с лъкове в ръцете
и стреляха, тъй както в боевете,
а с копия след туй и боздугани
се спускаха, подобно великани.
Следеше Менучер от своя трон
бойците, устремили кон до кон.
Такъв юнак до днес не бе видял,
какъвто беше във ездата Зал.
Израсло бе едно дърво в полето,
години то подпираше небето.
Зал каза свойто име, грабна лък
и се понесе покрай него в кръг.
Прицели се — и подир миг стрелата
прободе ствола мощен през средата.
Но трима войни копия държаха,
зад щитовете тежки те стояха.
Остави своя страшен лък Дастан,
прихвана здраво копието с длан;
пришпори коня вран и пак се спусна,
бе ненадминат в битката изкусна:
сред прахоляка всеки в миг зарита,
че наведнъж проби той трите щита.
Тогава шахът славен проговори:
„Кой с този великан ще се пребори?
На лък и меч не знае равен той,
сега със него започнете бой.“
туй бе шега, ала шега горчива,
честта на всеки воин беше жива:
изпитаните храбреци напред
препуснаха; витязът трепна блед.
Юнаците се носеха стремглаво.
А той отново шибна коня здраво.
Избра за миг най-силния от тях,
що никога не бе усетил страх,
стремително политна той към него —
смущение невиждано обзе го;
но — тигър — Зал на пътя му застана,
за кожения пояс го подхвана,
издигна го, захвърли го в прахта.
Бе всеки изумен от храбростта.
И хвалейки го, ей така си каза:
„Светът не е видял като витяза.“
Продума шахът: „Под звезда щастлива
да не познае Зал съдба горчива!
Загива, който с него влезе в бой!
Обрича в траур свойта майка той.
Лъвът такава сила не познава,
дори и китът тъй не се сражава.
Щастлив е Сам — боецът исполин —
с такъв храбрец, с такъв ирански син.“
Зал слушаше горд царя на царете,
зарадваха го с думи и мъжете;
с венци, със скъпи кожи и брокати,
те влязоха във шахските палати,
где толкоз щедро Зал бе одарен,
че всеки се огледа изумен:
престол от злато и венец елмазен,
верижка, пръстен, пояс, плат атлазен
и съдове от злато и сребро,
коне и роби — сякаш из ведро
дарът на Менучер се бе излял;
праха пред шаха пак целуна Зал.

Написа Менучер писмо до Сам.
С най-топли думи се обърна там:
„Юнако, вредом славен от мълвата,
що с лъвска смелост влизаш във борбата!
Не е видял човешкият всемир
на теб подобен, в бой или във мир.
Зал, този воин, силен не от вчера,
пред който би отстъпила пантера,
герой, що с кон и меч сияе всъде,
чиято светла слава ще пребъде,
през тези дни ми беше гост желан
и всичко ми разкри като на длан.
Разбрах добре молбата му заветна:
благослових го, момъкът просветна.
От лъв, роден сганта да победи,
по-страшен лъв в света ще се роди.
Изпратих го със думи благонравни —
небе, пази го там през дните славни!“
Чак доземи се поклони витяза,
замина по-сияен от елмаза.
Написа до баща си: „Татко скъп,
от шаха се завръщам аз без скръб,
с подаръци нечувани, брокатни:
венец и трон, коне, динари златни.“
Прочел вестта, Сам трепна белобрад,
от старец беловлас той стана млад.
По вестоносец той писмо изпрати
до цар Мехраб със думи най-благати:
как Зал е бил приет от Менучер
и как се е разсеял мрака чер.
„Щом се завърне тука Зал, веднага
ще се подготвим, както се полага.“
Пристигна вестоносецът в двореца,
по-ярко грейна на Мехраб венеца.
Кабулският владетел беше драг,
че сват му става вчерашният враг:
мъртвец възкръсна сякаш от смъртта
или се върна старец в младостта.
Танцьорки надойдоха и свирачи,
потънаха в игрите куп ездачи
и цар Мехраб започна да пирува,
разбрал, че целият Кабул ликува.
Синдохт да влезе — царят даде знак,
така й каза, радостен и благ:
„Премъдра моя, чуден е елея —
ОТ твоя ум тъмата се разсея.
От теб съюза чуден е скрепен,
от трона шахски той е осветен.
На нишката тъй хвана двата края,
че ги завърза здраво ти накрая.
Вземи и ключа от хазната ти
разтвори вълшебните врати.“
Сипдохт се върна радостна в покоя,
На Рудабе продума: „Дъще моя,
щастливо ще посрещнеш скоро тук
любимия избраник и съпруг.
Щом девата и момъкът са чисти,
ще бъдат утре дните им лъчисти.
Към щастието ти вървя щастливо,
и ето го — пристигна доверчиво.“
„Прекрасна майко — каза Рудабе, —
земя си ти за мене и небе!
Прахът от твоя път, не в сън — наяве,
да бъде под главата ми възглаве.
Да те отминат грижи и беди,
живей, край мене винаги бъди!“
Синдохт, след думите на дъщерята,
отдаде знак да украсят палата.
Донесоха елейните потири,
що дъхаха на мускус и чемшири.
Широк килим разстлаха най-напред:
рубинен бе втъканият букет.
И перли там посипаха омайни,
що бяха като капчици сияйни.
Издигнаха в двореца златен трон,
с резба китайска върху кост от слон,
ала изкусна и неповторима.
То просто — със ръка неотразима
вълшебният художник бе забол
елмази по кеянския престол.
А като райска дева сред покоя
невестата изгаряше от зноя
на чувствата към чудния витяз;
настъпваше жадуваният час.
Празнуваше и цял Кабулистан,
на радостта от слънцето огрян.
На слонове — свирачи на барбати,
певци и музиканти непознати
прииждаха, понесли светъл дар
за своя поднебесен господар.
Очакваха се сватовете славни:
безброй слуги пред портите държавни
разляха благовония за час,
постлаха пътя със най-скъп атлаз —
и трябваше от градските дувари
да ги поръсят с рози и динари.