Фирдоуси - Шах-наме

Изплашен, и Мехраб бе вече чул,
че Сам с войска е тръгнал към Кабул.
Извика той Синдохт и мигновено
за Рудабе и каза разярено:
„За спор със шаха нямам сили аз —
едничко ми остава в този час:
да ви обеся двете на площада.
Навярно тъй ще имаме пощада
от шаха, своя тежък гняв смирил,
що пак със радост би ни озарил.
Кой воин бих изпратил срещу Сам?
Кой с него би започнал бой голям?“
Щом той към нея думите изрече,
Синдохт приседна в размисъл далече.
Бе с остър ум и прозорлива тя.
Догадка чудна блесна в паметта.
Затича се към неговия трон
и каза с най-признателен поклон:
„Владетелю, послушай мойто слово,
а след това се разгневи сурово.
Ти по-добре дай ключа от хазната.
Знай, от нощта се ражда светлината.
И колкото да бъде дълга, тъмна,
все пак настава време да се съмне.
Пак идва ден от слънце осиян,
чудесен като лал от Бадахшан.“
Но той с такива думи я превари:
„Не ме замайвай ти със притчи стари!
Щом можеш, бързай тук да ни спасиш,
че иначе сред кърви ще лежиш.“
Синдохт на рамото му длан положи:
„Едва ли да се мре ще се наложи.
Сама ще ида пред врага коварен,
ще го огрея с поглед лъчезарен
и ще му кажа, че по всеки друм
не с меч се побеждава, а със ум.
За себе си не ме е страх,
но само дарението ти да е голямо.“
Той каза: „Ето ключа от хазната,
че тя е нищо пред мира в страната.
Вземи венец, престол, коне, робини —
при Сам иди под небесата сини.
Щом тези дарове му връчиш ти,
навярно всичко той ще ни прости.“
„Да — тя изрече, — щом цениш живота,
отдай, когато трябва, и имота.
Но тръгна ли под знойното небе,
със нищо не обиждай Рудабе.
Да я заваря тука невредима;
пред мене дума дай неповторима.
За себе си не се страхувам аз —
за нея ме е страх от този час.“
Тя чу от него клетвата свещена,
започна да се стяга възродена.
Облече се в брокати златоткани,
накичи се с елмази и гердани,
взе злато — триста хиляди динари,
атлази нови и коприни стари.
За шестдесет коне разпореди —
да им поставят сребърни юзди;
а шестдесет робини най-приятни
в ръцете си държеха чаши златни,
със бисери зелени, светлосини,
примесени със камфор и рубини.
За сто камили тя отдаде знак,
за сто катъра с издръжлив гръбнак,
поиска и венец, елмази дивни,
верижка златна, обеци и гривни;
от бисери блестеше златен трона,
тъй както звезден свети небосклона;
като огромен конник бе висок,
до двайсет лакти беше той широк.
На четири индийски слона сложи
подаръци за славните велможи.

Керванът бе приготвен и за миг
възседна коня тя като войник.
Със румския си шлем напред вървеше,
що, златен, над челото и блестеше.
Пред шатрата на Сам прибра камшика,
един от съгледвачите повика;
при Сам да влезе след това му каза,
да извести с най-точни думи княза,
че е дошла в Забулския му стан
посланицата на Кабулистан,
която чак от цар Мехраб му носи
послание с най-трепетни въпроси.
Вестта предаде момъкът на Сам
и във очакване застана ням.
Синдохт остави стремето и ето
прекрачи прага с плахост във сърцето.
Устата и благословиха шаха,
за Сам храбреца думите и бяха.
Динарите, робините красиви
и всеки дар, с конете дългогриви,
тя му обрече с радостен поклон,
а той се изуми на своя трон.
Скръсти ръце и мислеше замаян:
„С какво заслужих този дар безкраен —
и при това жена, а не витяз,
с писмо при мен пристигна в този час.
Ако приема славния и дар,
ще разгневя аз своя господар.
Откаже ли го моята десница,
ще ме напусне Зал, подобно птица.
Обиден, няма вече да го зърна.
Какво на всеки срещнат ще отвърна?“
Главата си той вдигна замечтан
и каза: „Да е всичко за Дастан,
че туй е славна радост поднебесна,
дар от кабулската луна чудесна.“
Царицата разцъфна като цвят
и рече си: „След този дар богат,
донесен вече отдалеч с кервана,
ще дойде тука радостта на смяна.“
Тя бе довела три девици чудни,
три кипариса, лилии изумрудни.
Държеше всяка по един потир,
с рубини, тюркоази и сапфир.
Посипаха елмазите пред княза,
той пламна цял, но нищичко не каза.
След даровете, след честта голяма,
останаха със княза само двама —
тъй промълви царицата пред Сам:
„От теб по-умен, по-добър не знам.
На старите ти връщаш младостта,
а младите огряваш с мъдростта.
Завърза и ръцете ти на злото
и с меча път проправи на доброто.
Щом грешник търсиш — грешен е Мехраб,
макар че лее сълзи като раб.
Ала в какво народът е виновен?
Невинен ли ще мре в часа лъжовен?
Почитаме те ние от отдавна,
слуги сме, прах под стъпката ти славна.
Страхувай се от този, що над нас
създава, управлява всеки час.
Смъртта, войната е за него чужда
и глупаво е да се мре без нужда.“
Отвърна Сам: „Ти може би хитруваш,
но знай — не трябва тук да се преструваш.
Не си ли ти царицата? Кажи,
где Зал със дъщеря ти се сдружи?
С какви достойнства тя плени витяза?
Дали е по-прекрасна от елмаза?
С какъв е ум, познания и нрав —
от правдата ще стихне моят гняв.“
Синдохт с най-нежни думи проговори:
„Юнако, няма като тебе втори!
С такава клетва тук се закълни,
над цял Забулистан да прозвъни.
Дай клетва, че не ще направиш зло
на мен и цялото ни потекло.
Дворец аз имам и богатства златни,
и много са роднините ни знатни.
Дай дума и на всеки твой въпрос
ще отговоря като искрен гост.
И всичко, що владее град Кабул,
от мене ще го имаш във Забул.“
Владетелят подаде си ръката
и промълви на клетвата словата.
Дочула този отговор омаен,
на дружбата обета най-сияен,
за миг пред Сам целуна тя пръстта
и заговори, в плен на радостта:
„В рода на цар Зохак съм аз родена,
жена съм на Мехраб и откровена
признавам, че съм майката на таз,
що е залюбил твоят син-витяз.
В двореца всички — бог ни е свидетел
в нощта до утринната благодетел,
за Зал се молим — тръпно свели лик,
за тебе и за шаха най-велик.
Пристигнах аз да чуя: за приятел
кого ти смяташ, кой за зложелател?
И щом сме грешни, от престъпен род,
със недостоен трон под този свод —
презри излишни мъки и неволи:
главата ми пред теб да се търколи.
Но хората невинни запази,
че те на никого не са врази!“
Словата и пред славния владетел
звучаха като божа благодетел.
Със стан-топола и лице-лале,
пред Сам трептеше сякаш със криле.
Той рече: „Клетвата не ще погазя,
дори да пламне в мойта гръд омраза.
Мир вам! За тебе и за твоя род
не ще угасне този небосвод!
Съгласен съм сред моите палати
да се обича Зал със дъщеря ти.
Макар от други род и с друг закон —
и вие сте достойни за свой трон.
Такъв е този свят и не е срамно,
ако отсъдим някой ден измамно.
Ний всички сме създания на бог,
ту милостив е той към нас, ту строг.
Един захвърля ниско, друг издига,
един ликува, влачи друг верига;
един върви доволен, в път победен,
а други изнемогва с дъх последен.
От прах далечен сме родени в грях,
накрая трябва пак да станем прах.
Пламти у мен молбата ти горчива,
тя се превърна на частица жива.
До Менучер писмо написах аз,
за всичко му разказах с искрен глас.
Пое го Зал със радостна десница,
към шаха полетя, подобно птица;
и — сякаш вихър — литнал над степта
със коня не докосваше пръстта.
С Дастан ще бъде шаха най-сърдечен,
ще си помисли той под свода вечен:
— Щом питомецът на орела див
сега от сладка мъка е щастлив
и щом скърби за него и луната,
ще ги сбере във радостта съдбата…
Да бях видял аз внучката на змея,
по-иначе говорил бих за нея.
И със рубини бих я одарил,
че може би е чудна, с шепот мил.“
Отвърна тя: „Щом войнът богоравен
желае да ми бъде гост най-славен
и с почит до небето да ни вдигне —
за нас ще бъде чест, ако пристигне.
Когато шахът озари Кабул,
ще трепне всеки, името му чул.“
Сам се усмихна, тя разбра горката,
че беше я отминала бедата.
Той се обърна с думи най-добри:
„Ти повече за нищо не скърби!
Ще бъде най-щастлива дъщерята.“
Синдохт поклон направи до земята,
сбогува се с юнака исполин,
лицето и от радост бе рубин.
Бръз вестоносец полетя веднага,
вестта до царя на Кабул бе драга:
„Открих към радостта вълшебен мост,
добро очаквай, с него — славен гост.
И аз ще тръгна тези дни обратно,
че времето изглежда вече златно.“
Пак затрептя лъчистата зора,
лазурна, поднебесна и добра.
Синдохт със взор от радостта преславна
пое към Сам във шатрата държавна.
Посрещнаха я със тържествен вик,
като луна бе нежният и лик.
Тя влезе и пред Сам поклон направи,
с витязите започна да го слави.
А след това сърдечно се сбогува —
готова за Кабул да отпътува,
за да подготви царския палат
за среща на прескъпия си сват.
„Пътувай денонощно — каза Сам —
и всичко разкажи на царя там.“
И ето, бе готов за път кервана.
Невиждан бе до днеска армагана
за цар Мехраб, за славната царица,
за милата невеста — хубавица.
Това, което имаше в Кабул —
стада, дворци, градини, пълни с гюл,
брокати пъстри и килими-чудо, —
Сам и поднесе, пламнал в чувство лудо.
А след това взе нейната ръка
и в нова клетва потвърди така:
„Най-радостна в Кабул се завърни,
не се страхувай: идват светли дни.“
И тя разцъфна дважди по-прекрасна,
звездата, що я водеше, бе ясна.