Фирдоуси - Шах-наме

Подобно кораб по море и птица,
със любовта към своята девица,
летеше Зал, от всички срещан там
с ликуване пред празника голям.
Вестта се пръсна леко и безбродно:
„Зал се завърна във гнездото родно!“
И ето го пристигналият син,
прегърна го бащата исполин.
Поклон направи след това витяза,
що беше чул, видял — на Сам разказа.
От всичко туй бащата разцъфтя.
Те седнаха на трона с радостта.
И Сам започна полушеговито
да му разказва за Синдохт честито:
„Приех аз пратеница от Кабул.
Навярно за Синдохт си вече чул.
Обсипах я на клетвата с елея,
че няма да се случи нищо с нея;
а след това със пламенна молба
ми заговори тя за веселба —
за сватбата на княза от Забул
с прекрасната девица на Кабул;
а после най-сърдечно, с думи прости,
тя ни покани да им бъдем гости.
От нея вестоносец долетя:
готови сме, елате с радостта!
С какво послание да отговоря,
пак клетвата ли трябва да повторя!“
Чул думите, от чувствата пиян,
като рубин заруменя Дастан
и пред баща си ей така продума:
„Да полетим, юнако мой, по друма,
ако все още ти цениш синът —
а всичко друго ще решим на път.“
Бащата се усмихна: бе от бога
у юношата чудната тревога,
която го изпълни с любовта —
личеше, че не спеше през нощта.
Сам каза барабани да забият,
по-скоро всички шатри да се свият,
а пратеник да тръгне още днес
към цар Мехраб, с най-трепетната вест:
да предаде, че тръгнал е юнака
със Зал, що радостта дочака.
Измина воинът прехода голям,
разказа на Мехраб за Зал и Сам.

Не бе на себе си от радост царя,
на бог благодареше господаря;
той заповяда — мигом загърмяха
литаврите, тръбите пак запяха.
И зашумя Кабул от край до край,
за хората земята стана рай.
Блестяха стяговете извисени —
лилави, жълти, още и червени.
Звучаха свирки, екнаха камбани,
дочу се ситен звук от барабани.
Не можеха в Кабул да разберат
за радост ли камбаните ехтят.
В далечината щом и Сам възлезе,
от своя кон Мехраб веднага слезе,
прегърна го забулският глава,
приветни думи каза след това.
А царят пък похвали исполина,
възслави и сина му юначина
и пак възседна своя дорест кон —
луната сякаш че изгря над склон.
С венец от злато увенча витяза.
Сияеше над момъка елмаза.
Припомняйки си миналите дни,
посрещаха ги с песни и свирни.
Ехтяха стари лютни и барбати,
звучеше чанг над царските палати.
Стените сякаш пееха във хор
под слънцето на райския простор.
А пък конете бягаха игриви
с ухаещи на мускус черни гриви.
Синдохт излезе чудна като фея,
робини триста стъпваха след нея,
държеше всяка прелестен потир,
с шафран уханен, мускус и сапфир.
Те сипеха елмази и рубини,
подобно дъжд от небесата сини.
Беднякът, който в този миг бе там,
набързо стана богаташ голям.
Сам я посрещна, беше весел жеста.
„Кога ще видим нашата невеста?“
Синдохт отвърна: „Где е твоят дар?
Не подобава тъй на господар.“
„Каквото искаш — каза той веднага, —
ще имаш за княгинята предрага.
От днес нататък туй, що имам аз,
Ще грее като слънце и над вас.“
Ликувайки, прекрачиха те прага
на стаята с невестата предрага,
що грееше подобно пролетта.
Смути се Сам от тази красота;
не знаеше как дума да й каже
и не посмя да я погледне даже.
С Мехраб съюза той скрепи за миг
по обичая древен и велик.
И младите поканиха на трона:
седеше Зал с рубинена корона,
а Рудабе с венец скъп — пламък същ,
поръсиха ги със елмазен дъжд.
Огромен списък внесоха слугите
със зестрата — парите и земите.
Но толкова бе свитъкът голям,
че два дни те го биха чели там.
Повтаряше юнакът великан
учудено: „О, всемогъщ Яздан!“
Една неделя руйно вино пиха
За чудната невеста и жениха.
Сияеше чертогът като рай;
ликуваше Кабул от край до край.
Пируваше на златните миндери
Дастан със свойта сладоуста пери.
В двореца се преместиха подир
И още три недели бяха в пир.
Но стъпиха бойците в стремената,
засветили от пурпурна позлата.
И щом показа своя диск голям
луната, към Систан потегли Сам.
Изпрати го Дастан и се сбогува
и още седем славни дни пирува —
а след това, с камилския керван,
потегли той към родния Систан,
със цар Михраб, Синдохт и свойта мила,
що грееше върху една камила.
С веселие и дарове богати,
отправяйки към бог слова благати,
със радостта от брачния съюз,
наскоро те пристигнаха в Нимруз.
Посрещна ги със вино Сам тогава,
три нощи и три дни ги угощава.
Царицата остана във Забул.
Мехраб се върна в стария Кабул.
А княжеството Сам на Зал остави —
да управлява и да се прослави.
Далеч на запад, чак към Горгсаран,
пое под стяга воинът великан,
продумал на прощаване: „От шаха
аз имам този край, где няма стряха,
където да не срещнеш ти злодей;
аз помня — управлявай и владей!
В Мазендеран живеят само диви,
но няма те да ме смущават живи.
О, сине мой, оставям ти двореца,
владението, трона и венеца.“
Бащата със сина си се сбогува,
Зал с Рудабе остана да пирува;
и да царува в чудния дворец,
той увенча челото й с венец.