Фирдоуси - Шах-наме

И ето стигна той до Саманган.
Дочул бе вече царя на Туран,
че своя боен кон напразно гони
дарителят на шахските корони.
Владетелят и местните велможи
неповторима радост разтревожи
и всеки — зърнал го — реши за час:
самото слънце е дошло при нас!
А с думи най-добри, по навик стар,
така го възхвали самият цар:
„Мир, господарю! Свят е твоят трон.
Кой тук те разгневи, щом е закон
за всекиго и думата ти кратка,
смъртта дори от твойта мъст е сладка.
Владей навеки нашите земи,
парите и главите ни вземи.“
Успокои се от това героя,
повярва драг и след това в покоя
на царя спря: „Край някаква вода
бе моят кон откраднат без юзда.
И натъжено, в стъпките му взрян,
седлото му донесох в Саманган.
Ще бъда най-признателен на оня,
пред мене който се яви със коня.
Но ако Рахш не видя аз, уви,
ще се търколят тук безброй глави!“
„О, мъж прославен — вдигна поглед царя, —
не спори никой тука с господаря.
Бъди мой гост и почетен, и драг.
Не се ядосвай, Рахш ще имаш пак!
И грижите, и всеки жребий лош
със вино ще удавим тази нощ.
Не се минават с бързане прегради,
с търпение дори — дори змия се вади.
Подобно Рахш — светът не знае друг,
не може никой да го скрие тук.
Навярно скоро като вихрогон
ще се завърне твоят верен кон.“
Рустам забрави своята тревога,
за милостта благодари на бога:
и бе готов с надежда нова днес
на властелина да окаже чест,
че до стената крепостна и яка
тълпа безкрайна чакаше юнака.
И той се появи. А знатните велможи
в двореца царя пищно разположи
и с ястия и вино — най-подир
започна незапомнен царски пир.
Танцьорки в миг, от пролетта по-свежи,
се спуснаха и звучен руд замрежи
очите на Рустам, забравил тук
на мъката угасналия звук
и на съдбата дребните несгоди:
когато, пийнал, стана да си ходи —
легло за него в царските чертози
приготвиха, облъхнато от рози.

Нощта премина. Взе да избледнява
Зорницата в небето. И тогава
дочу той шепот в тъмнината синя.
При него влезе някаква робиня
със свещ в ръката, чийто пламък ален
бе сякаш от едно сърце запален.
Но друга там, зад нея скрила дъх,
бе като слънце над планински връх.
Два лъка-вежди, къдри цвят смолист,
подобно ласо; тяло — кипарис,
с руменина, по-бляскава от лал,
и устни, що до днес не бе видял.
Без плът, тя бе душата вдъхновена,
не беше сякаш от прахта родена.
Припламна лъвското сърце в боеца;
помена той възторжено твореца
и я попита: „Как се казваш ти?
Защо ли моя лунен сън смути?“
А тя отвърна: „Тахмине съм аз.
Над мен скръбта витае с тъжен глас
и нищо, че съм дъщеря на царя.
Тя, славата на моя род, е стара,
но не намерих цар до този ден —
макар че няма друга като мен.
И никой моето лице не знае
и не е чул ни звук от мен — това е
желанието ми сред тази степ
да чакам и да вярвам само в теб.
Бях малка, а дочувах сякаш вчера
как ти убиваш змей или пантера
и без да знаеш отдих — исполин, —
в нощта туранска ти летиш един.
Печеш онагри и ядеш в полето,
догдето твоя нож страши небето.
А щом усетиш във ръката стръв —
смъртта си ще намери някой лъв;
или орел, подгонен от стрелата,
без плячка ще се втурне в небесата
и тигър ще сразиш за миг така, че
с кръв даже черен облак ще заплаче.
Такива вести слушах аз случайно
през детството. И се надявах тайно
да видя тези плещи, този стан
и ето че пристигна в Саманган!
И ако искаш — аз ще бъда твоя:
сърцето ми е само за героя,
изпепелил ме с непозната страст.
Ти виждаш — моя разум губи власт
пред малката надежда, боже мой,
от тебе утре да родя герой,
получил във наследство твоя ръст,
небесната ти сила, твойта мъст.
Открит от мен — тук Рахш ще долети.
И цялата страна ще имаш ти.“
Красавицата замълча смирено:
Рустам в леглото слушаше смутено,
от чудния й образ озарен,
от мъдрите й думи възхитен,
а щом дочу, че Рахш той пак ще има —
то радостта му бе неповторима.
Повика той един мобед брадат
и при баща й го прати за сват,
а той, с душа до днеска неспокойна,
изправи царски ръст — топола стройна
и заповяда с пир, по обичая,
на младостта й да венчаят края.
По вяра бе съюзът им скрепен.
Тя беше вече с него — този ден
започна във двореца пир огромен,
такъв, какъвто нямаше и в спомен.
Мъжете величаеха Рустам,
опиянени викаха със плам:
„Бъди щастлив с прекрасната царица,
над твоя дом да няма черна птица!“
Щом се видяха те в прегръдка сладка —
красива бе нощта, но много кратка.
Откакто бе Рустам на тоя свят,
той носеше скъп пръстен от ахат.
„На тебе искам да го подаря —
й каза, — ако имаш дъщеря,
косите й с ахата осени,
да я закриля той във лоши дни!
Но ако син ти подари съдбата —
да носи този пръстен на ръката —
залог от мен, — да стане като Сам
герой, между царете най-голям,
стрелата на когото с полет смел
пронизала би даже и орел.“
И много думи шепна той разкошни
сред ласките на миговете нощни.
Но зазори. Вълшебните коприни
потънаха в уханията сини
на първия повей на утринта.
В последната целувка сети тя
една внезапна мъка величава,
която още носи оттогава…
Дойде и Саманганския владетел
и рече горд на своя благодетел:
„Открихме, господарю, твоя кон!“
И го поведе сам към Рахш с поклон.
С дълбока радост взе Рустам юздата,
сложи седлото и през равнината,
скрил всичко и от нова сила движен,
се спусна към Забул той най-безгрижен.