Фирдоуси - Шах-наме

Чу властелина ядно, че героя
потегля вече с кораби за боя
и че войската му е многобройна,
че той бил там като топола стройна;
макар да имал по устата мляко,
сърце той имал от гранит по-яко;
и с кръв заливал вече равнината
на Кей-Кавус — и все напред войската
огромна водел в боен строй
и винаги пръв влизал смело в бой…
Или накратко: неговата сила
като звезда се беше извисила.
От мислите си черни за Сухраб
злорадо се разсмя Афрасиаб.
Той нареди от царските велможи
да дойдат двама и пред тях изложи
това, що бе замислил като план.
Хуман бе воин смел, герой — Барман!
За тях — дванайсет хиляди бойци,
прочути в поход, в битки — храбреци.
Афрасиаб на двамата тъй каза:
„С Рустам когато влезе в бой витяза,
внимавайте за този славен мъж
баща си да не зърне изведнъж!
Бъдете хитри в битката, велможи,
Рустам ще бъде повален, а може
и да загине, целия сред кръв:
нали създаде син по-як от лъв.
А без Рустам Иран ще бъде лесен.
За Кей-Кавус светът ще стане тесен.
И за Сухраб ще се намери нож,
през някоя блажено-лулпа нощ…
А падне ли сред тоя бой голям,
скръб страшна ще изпепели Рустам.“
Отправиха се двамата веднага
в далечен път и както се полага —
коне, камили на Сухраб за дар
определени бяха от самия цар
и с тях — ахатовонебесеи трон,
блестящ от бисери и кост на слон,
с венец рубинов — символ на олтаря,
и туй писмо, написано от царя:
„Ако Иран ти вземеш — най-подир
над цялата земя ще има мир,
че ненапразно той и Саманган
съседи са със нашия Туран.
Короната на шаха ще е твоя!
Безброй бойци ще ти изпратя в боя.
А винаги край теб ще бъдат двама —
в Туран по-храбри и по-смели няма —
и ти им позволи да бъдат гости,
и някой ден за теб ще сложат кости.
Щом викнеш — ще се понесе Барман,
не ще остави врагове Хуман.“
Изгубиха се царските палати.
Керванът беше с дарове богати,
а щом дочу за него блага вест —
на двамата, за да окаже чест, —
Сухраб напред и дядо си извика,
че идеше зад тях войска велика.
Загледан във снагата на Хуман,
той се усмихна — бе с юнашки стан.
Писмото с радост взе. И горд застана
пред цялото богатство на кервана.
И дълго чете думите Сухраб,
що беше ги пратил Афрасиаб.
Не каза нищо. Само заповяда
да тръгне в поход бойната грамада.
Отекнаха литаври и тимпани,
събудиха се сякаш великани,
които никой нямаше да спре;
ни лъв, ни кит в бездънното море.
И всички като страшен ураган
Сухраб поведе да срази Иран.

И ето — Бяла крепост те видяха,
тя беше като верен щит на шаха.
На стражата началник бе Хаджир,
що в много битки бе летял безспир.
А първия и стар велможа там
бе мъдрият и славен Гождахам.
Красива беше дъщеря му, мила,
а смела в бой, на кон — с юнашка сила.
И щом видя Сухраб по пътя прашен,
що бе повел войските си безстрашен —
Хаджир напусна крепостта за миг
и с кон в полето полетя велик,
на ураган и на стрела подобен.
Сухраб насочи копието злобен
и сам остави бойния си строй.
„Нещастнико, що искаш? — викна той. —
Защо си сам? Когато те подгоня,
спасявай се за гривата на коня?
Не искаш ли да кажеш своя род?
Ще плаче майка ти под този свод!“
Бе отговорът: „Остави хвалбата!
Не ми е нужна помощ във борбата.
Аз съм Хаджир, момче, и затова
от мен ще падне твоята глава
и Кей-Кавус ще я получи в дар,
а тук ще те разкъса ястреб стар.“
Изсмя му се Сухраб, но с чувство хладно
той копието взе и безпощадно
напред се спусна, сякаш бе скала
откъртена, по-бърз и от стрела.
Удари меча меч, а щита — щит,
и всеки беше там от прах закрит,
Хаджир замахна, ала острието
отскочи от Сухраб като перцето
на гълъб: беше силен той —
и сам врага си в пламналия бой
удари исполински по челото;
то сякаш буря смъкна в миг седлото
и бедния Хаджир, потънал в прах,
се свлече на земята в кръв и страх.
Ала Сухраб над опнатото стреме
се готвеше главата му да вземе
и падналия, сякаш че от ада,
помоли натъжено за пощада.
Великодушен бе Сухраб и смел
и тази дребна прошка предпочел —
той нареди да бъде окован
и след това откаран при Хуман.
А в крепостта, щом чуха, че Хаджир
е бил пленен сред боя най-подир,
за своя вожд скърбяха много дни
деца и воини, старци и жени.

Разбра и дъщерята знатна там,
че от смъртта се бе спасил едвам
Хаджир с позор сред битката последна.
Тя сети силен гняв и стана бледна,
че беше с кръв на героиня славна —
мълвата я прославяше отдавна.
Тя Гурдафрид се казваше и в боя
до днес не беше срещала героя.
И затова от мъка за Хаджир
на камък стана нейния сапфир.
Сърцето й жадуваше за дело.
Приготви тя доспехите си смело,
скри къдрите под румския си шлем
и бронята, пристегната съвсем,
с колан привърза, сякаш беше мъж;
когато литна с коня изведнъж,
над цялата изтръпнала земя
гласът й боен страшно прогърмя:
„Витязи, кой ви води в този час?
И кой е най-безстрашният от вас?
Кой, равен по могъщество на кита,
желае мойта сила да изпита?“
Но никой от войските на Туран
не се обади и не вдигна стан.
Единствено Сухраб потъна в смях,
щом зърна, че наблизо вдигат прах.
И се провикна: „Ето че в капана
пак някоя онагра аз ще хвана!“
По-бърз от огън — скочи той на коня
с китайския си шлем и тежка броня
и като вихър полетя напред;
а тя опъна своя лък проклет
и право към Сухраб прати стрелата —
от туй орел би паднал на земята, —
но той, недосегаем, сам видя
как воините му падат сред беда.
Тогава — слисан, — без да се обажда
за мъст изпепелен от знойна жажда,
обзет от дън душа от яростта —
към своя враг витязът полетя,
издигнал пред стрелите мощен щит.
Но в този миг отпусна Гурдафрид
лъка си и със копие в десница
се втурна като полудяла птица
направо към Сухраб, ала сред дим
витязът се огледа невредим.
Освирепял все пак от бой такъв,
той ревна над полето като лъв
и мигновено своя кон пришпори,
юздата сви и тръгна да се бори,
насочил смъртоносно острието
на непознатия юнак в сърцето.
И нищо, че коланът бе пробит —
от туй не се уплаши Гурдафрид.
При все че долу се видя, защото
подобно топка падна от седлото,
разсечено от неговия меч —
тя пак възседна коня и далеч
върху седлото полетя отново
и вдигна облак прах в степта отново.
Да продължи — не й достигна мощ;
тя в прахоляка влезе като в нощ,
а и героя, разгневен от нея,
сред този тъмен вихър се зарея;
сред този прашен черносив комин
той се понесе като исполин…
Но миг преди да влезе в нова битка,
на рамото й падна тежка плитка
и той разбра, стъписан и немил,
че не със мъж — с жена се беше бил.
Тогава се зачуди: „Щом Иран
от някаква девица има бран,
ако мъжете му пристигнат тук,
не ще ги победя ни аз, ни друг!“
И приласкал къдрицата й гъста,
той я прегърна трепетно през кръста
със думите: „Плених те на война.
Аз дълго търсех твоя лик-луна!
И много лов добих с ръка умела,
но като тебе не видях газела!“
И тя разбра — спасение тук няма,
лице обърна и с тъга голяма
му каза: „Ти сред първите си пръв,
какво край теб е някакъв си лъв!
Но помисли: навред около нас
безброй очи ни гледат в този час.
А видят ли къдриците — тогава
какво ще стане с мъжката ти слава,
щом разберат, че в боя задимен
не си се бил със мъж, а — с мен!
Да се сражаваш, вече няма нужда:
такава битка за мъжа е чужда.
Не е ли по-добре да сключим мир?
Това е предостойно… И подир
за някаква девойка ли героя
ще трябва да напусне смешен боя?
Ще срещнеш ти войската ни покорна;
кълна ти се — от битки тя е морна,
и цялото богатство на Хаджир
ще бъде твое, що е бой пред мир?“
Сухраб погледна нежно Гурдафрид:
с две устни-лал — тя беше свят честит;
и рай-лице, и поглед замечтан,
по-строен от топола — кръшен стан;
два лъка бяха тънките и вежди;
очите й примамваха с надежди.
Той й отвърна тихо: „Ще те пусна!
Но ако всичко е лъжа изкусна,
не ще те скрие вече крепостта —
не е от свода по-висока тя;
аз до земята мога да я срина,
че няма меч, от който да загина!“
Пое от него Гурдафрид юздата,
сбогува се и тръгна към вратата
на крепостта, където Гождахам
й пръв отвори, а след туй със срам
той мигновено ключа превъртя;
все пак спасена се завърна тя.
Как щеше да узнае всичко шаха,
и стар, и млад печално заридаха;
такъв позор сред целия всемир
не беше чувал славният Хаджир.
И той, с коси от мъка побелели,
застана пред бойците онемели.
„Безстрашна героиньо — викна княза
към Гурдафрид, — ти ни показа
как трябва да се брани чест и род,
лъжата даже пуснала във ход.
А бог да почете и твоя враг,
че ти във крепостта се върна пак.“
Лукаво се усмихна Гурдафрид.
Тя вдигна ръст над крепостния зид
и викна към Сухраб със пълен глас:
„Хей, славен и неповторим витяз!
Аз съжалявам, но е вече време
войската ти обратно да поеме!“
„Добре — отвърна той, — по-чер от креп,
кълна се в слънцето, в луната, в теб,
че победител в крепостта ще вляза
и ти ще видиш моята омраза.
И ще си спомниш с твоя клет баща
това, което ти ми обеща.
Но късно ще е там за съвестта ти,
небето гръм-възмездие ще прати
и няма да остане този зид…“
Разсмя се най-високо Гурдафрид
и каза: „Мой витязе великан,
не знаеш ли, че в целия Иран
туранецът не може да се жени?
Прости, че не за вас сме тук родени.
Ала кажи — туранец ли си ти?
Долавям друго в твоите черти
на раменете, ръста и лицето —
подобен мъж не срещнах под небето.
Но ако чуе славният ни шах,
че ти си хвърлил всичко тука в страх —
Рустам ще прати с воини от Систан
и страшен ще е този великан.
До корен той ще те срази тогава
и виж да не изгубиш твойта слава:
че тъжно е под тигър изведнъж
да паднеш ти, макар и славен мъж,
или със страшна сила надарен —
подобно бик да станеш разярен.
Вдигни лице и поглед — слънце златно —
и към Туран се понеси обратно!“
Той сякаш че преглътна ягорида!
Жестока беше нейната обида,
а толкоз близо вече — крепостта,
но нека да настъпи утринта:
ще каже — всичко тук и надалеч
да е под огън и да е под меч.
И продължи, пак извисил осанка:
„Луната вече спусна свойта сянка.
Но утре пак ще пламне оня злъчен
и страшен бой…“ И от умора мъчен,
към шатрата си полетя за миг,
добър в доброто, а в гнева — велик.