Фирдоуси - Шах-наме

И щом Сухраб замина, Гождахам
повика писаря и седна сам
до своя шах да съчини писмото —
млад вестоносец беше на седлото.
Започна той към шаха със възхвала,
след туй изплака мъката си цяла:
„Владетелю преславен! От Туран
войска пристигна като ураган.
И води тези огнени дружини
витяз на четиринадесет години,
с топола-тяло, стройно и прекрасно,
с лице — дори от слънцето по-ясно.
Дали е срещан тука великан
тъй силен и с огромен боздуган?
Индийският си меч щом той размята,
снишава се пред него планината,
реките спират, а сред боя славен
на силата си не познава равен.
Наричат го Сухраб; и знай — нехае
пред лъв и дракон, и пред слон; това е,
ще кажеш, просто нашия Рустам
или пък клон велик от Нариман.
Когато славния юнак Хаджир
политна с коня в стихналата шир —
да победи или да спре Сухраб, —
пред бурята той беше полъх слаб.
Видях как в битката, по-бръз от миг
или от мирис розов — но велик,
Хаджир той сякаш стъпка на земята.
От бой такъв се изуми войската.
А нашият боец попадна в плен,
измъчен и до болка уязвен.
Макар че знам туранските витязи,
до днес не чух за сила като тази.
Пропаднал считай всеки, който с меч
пред него промълви ненужна реч.
Макар и великан, той не е злобен,
на планина е конят му подобен;
когато в боя полети без страх —
чак до небето се издига прах.
И ако ти отлагаш тук войната,
ако със бой не защитиш страната —
под робство смятай родния Иран,
жестоко разорен и завладян.
Да беше го видял сега ти сам,
ще кажеш: жив е войнственият Сам.
Най-силните герои да имах даже,
с една ръка той само ще ги смаже
с такава сила и индийски меч!
От зло такова по-добре — далеч!
Ти вече можеш да ни сложиш кръст,
когато той победно вдигне ръст.
И затова, щом падне тихо мрака —
в спасение, — далечен път ни чака,
че не отстъпим ли дори след час,
не ще завариш никой жив от нас.
А той ще влезе тук сред сеч и кръв,
че тръгне ли, не ще го спре и лъв.“
Сложи накрая Гождахам печата,
изпрати сам боеца до вратата
и му прошепна: „Щом припадне мрак —
тръгни на път, но да не срещнеш враг.“
А след това под първите звезди
за таен поход се разпореди.

Щом слънцето отново се показа,
за битка вече бе готов витяза,
издигнал пред бойците рамене.
Блестяха мечове и цвилеха коне.
Той бе решил, каквото и да стане,
иранците като овце да хване.
Ала мълчеше каменния зид.
Дружините превзеха рид след рид
и с вик победен литнаха в полето,
и като смерч откачиха резето,
но воин не съгледаха, че сам
с бойците бе далече Гождахам.
Под кулата откриха проход таен,
останал за туранците незнаен,
през който всички, и самия княз,
спасение намериха без глас.
Останалите — вече престарели —
пред гордия Сухраб се бяха спрели
и молеха пощада от дете —
със клетва, че ще му слугуват те.
Но той мълчеше бледен и изпит
от мъка, че не вижда Гурдафрид
и цяла нощ повтаряше словата:
„О, скръб, зад облаци се скри луната!
Постигнах тук дори самия бог,
а моя жребий бе така жесток.
Наместо дивната сърна да хвана —
излъган, сам попаднах във капана,
оплетен от магия този ден:
не срещнах меч, а кръв тече от мен.
Тя се яви по-хубава от фея
и ме плени, но ето — вест за нея
не чува моя слух. Тежи скръбта.
Къде ли надалеч изчезна тя,
изгубена като в мъгла голяма…
От мойта участ по-жестока няма!“
Тъгува дълго славният герой,
скрил своята любов от чужд и свой;
но как ще скриеш мъката, когато
сърцето ти от сълзи е залято,
а щом си тъжен — в твоите очи
скръбта не може да не проличи.
И ден след ден увяхваше момчето
от таен огън, пламнал във сърцето.
Дори, от други мисли завладян,
не знаеше що става и Хуман;
но в оня миг, когато забеляза
как нежно чувство пепели витяза,
той се досети, че е бил сразен
Сухраб от нечий поглед и пленен,
сега се мъчи като из долина,
затънал ненадейно в блатна тиня…
За да насочи към война Сухраб,
Хуман се приближи и с шепот слаб
така му каза: „Ни един владетел
не е приел страстта за добродетел,
не е изгарял глупав пред плътта,
до дъно не е пил от любовта.
Лови навред газела след газела,
но се пази от примката умела,
витязе превелик, че на война
пред теб какво е някаква жена!
Десницата ти да е само смела —
небето е достойно за орела!
С нас отначало беше доблестта,
без бой превзехме даже крепостта,
но не завърши битката с това,
едва започва тя сега, едва…
Могъщия Рустам рат силна има,
тя търси славата неповторима,
и тръгнала — помита и земята…
Кой знае как ще протече войната!
Единствен ти — безстрашен и герой
героя можеш да посрещнеш с бой.
И затова — скрий мъката в гърдите,
не са за тебе дадени сълзите.
Щом угасиш безумната си жар,
ще удържиш победата, макар
че с меча в исполинската десница
ти ще дочакаш своята девица.“
Той се събуди от съня лукав и викна:
„О, юнако, ти си прав!
Навек ме излекува твойто слово —
съюзът ни е нерушим отново!“
За всичко бе научил вече шаха
от Гождахам: край трона се събраха,
повикани, най-храбрите герои
да им разкаже за бедата той,
че много битки помнеха отдавна
и водеха без страх войската славна.
Гударз бе там — баща му е Гошвад, —
храбрецът Гив, Горгин, след туй — Фархад,
Бахрам и Тус… Когато властелина
прочете как се бие исполина,
над всички сякаш се надвеси мрак.
„Юнаци — каза шаха, — иде враг
с безмерна сила. И не е далече.
Не виждам радост, сън изгубих вече.
Кой смел иранец ще го победи!
И как да се измъкнем от беди?“
За доблестния Гив решиха там,
че трябва да замине при Рустам.
И да разкаже всичко на юнака
каква опасност от Туран ги чака:
самичък нека да реши тогава
как да спаси иранската държава.
Пристигна писар и самия шах
писмото съчини, обзет от страх.