Фирдоуси - Шах-наме

Когато първите лъчи изгряха,
а слънцето стопи нощта над шаха —
литаври гръмнаха край Кей-Кавус;
войската възглавиха Гив и Тус.
По заповед — хазната бе открита
и всеки бе дарен с ръка честита.
Сто хиляди бойци стояха там
на огнени коне; и прах голям
се извиси внезапно под небето,
щом войните се втурнаха в полето,
подобно вихър, що от стан на стан
се точеше далеч като керван.
От барабани стенеше земята.
И всичко бе по-тъмно от ахата
в прахта, където, сякаш че среднощ,
проблясваше секира или нож,
или пък знаме, вдигнато над щита,
над мрака, над горещите копита:
помислил би за черната мъгла,
че от ахата се струи смола.
Какво бе нощ, какво бе ден — изчезна
светът в една непоносима бездна,
без пясъка и зноя на степта…
Но ето че се мярна Крепостта.
Войската спря. От толкова копита
земята бе наоколо изтрита.
А стражата, щом всичко забеляза,
тревожна вест изпрати на витяза.
И той дойде на кулата за миг,
степта огледа гордо и велик,
без думи на Хуман показа стана,
където бе Рустам с войска избрана.
Погледнал към пълчищата, Хуман
усети, че от страх е обладан.
Но юношата промълви накратко:
„Защо напразно се вълнуваш, братко?
Сред тях, що може би не знаят брой,
не ще откриеш ни един герой
към мен да тръгне, както се полага,
дори и слънцето да му помага.
Камили, слонове — войска голяма, —
но славен воин сред бойците няма.
Да викна само със туранска стръв —
в степта ще потекат реки от кръв.“
Развесели се той. И с дух не слаб
от кулата се спусна горд Сухраб
и чаша вино пресуши героя,
че никак не се плашеше от боя.
А враговете вече близо бяха,
белееше се шатрата на шаха,
до нея — други шатри в строен ред,
опънати далеч без брой и чет.

Щом слънцето се скри в далечината
и се показа тайнствено луната —
пред шатрата на шаха бе Рустам:
душата му бе пълна с боен плам,
когато каза: „Царя на царете,
желая да се спра при враговете,
с очите си да видя всичко аз —
велможите им, техния витяз!“
„Юнако славен — шахът отговори, —
бъди единствен в сините простори!
И да те пази винаги Яздан,
от слава твоя път да е огрян!“
През стражата туранска исполина
от никого незабелязан мина
и тайно се промъкна в Крепостта.
Неспирен пир огласяше нощта.
Бе сякаш тигър сред сърни, когато
безстрашно се прокрадна през вратата
и се загледа, от възторг пиян:
пред него всичко бе като на длан.
Когато още бе Сухраб в дома си,
израсъл сред велможи беловласи,
повика брат си Тахмине за час.
Туй бе юнакът славен Жандераз,
що беше пил и ял с Рустам-героя
и можеше да го познае в боя.
Към Крепостта преди да тръгнат те,
заплака тя: „Пази това дете,
в Иран щом влезе той, за битки жаден!
Съгледаш ли баща му безпощаден
като орел пред строя да кръжи —
на неговия син го покажи!“
И пиеше Сухраб. Ала дошлия
разглеждаше край трона златен тия
юнаци: Жанд, отляво пък — Хуман,
известният със лъвски дух Барман;
но бе Сухраб над тях подобно слон,
заел самичък царствения трон.
Той имаше ръка с такава сила,
в нозете си що няма и камила.
От сто юнаци беше окръжен
и всеки сякаш бе от лъв роден.
А петдесет поднасяха смирени,
туй бяха роби, за слуги родени,
които често със витийна реч
прославяха победния му меч,
без да усетят, че Рустам ги гледа.
И всеки пи за близката победа,
когато ръст изправи Жандераз —
че бе видял зад тъмния атлаз
един юнак, какъвто не познава:
за китката го дръпна той тогава
и викна: „Кой си ти, кажи,
пред светлината я се покажи!“
Ала Рустам за шията го хвана
и върху пода той така остана,
без дъх и звук, внезапно повален,
със богове и пирове — простен…
Сухраб замислен чашата остави
и рече: „Где ли Жандераз се бави!“
Потърсиха го и бе той открит,
издъхнал край колоната, убит,
решил от битки да си отпочине;
ридаеше там всеки, който мине
край трона на Сухраб: „Загина той,
недоживял до своя славен бой!“
От тези думи побледня витяза,
съдбата ли сега го тук наказа!
Той стана, а слугите взеха свещи,
и спрял до Жанд, проля сълзи горещи,
потресен от бедата, изумен.
От воините си беше обкръжен,
когато рече: „Мъки многолики
ни чакат, но бъдете пак велики!
И с копие, и във ръката с нож
прекарайте без сън и тази нощ.
Вълк в стадото муцуна свря проклета,
додето спяха часови и псета.
Внезапно най-големия витяз
коварно беше победен край нас.
Но с помощта всевишна на твореца
и само щом ме понесе жребеца —
кълна се, с ласото ще полетя,
за славния юнак да отмъстя!“
При своя трон се върна той отново
и призова велможите сурово:
„Със вино да полеем Жандераз.
Не съм се още напирувал аз!“
А вече през завесите на мрака
се бе промъкнал тихичко юнака,
далеч от Крепостта, където Гив
за своя меч се хвана мълчалив,
че сянката огромна забеляза —
и като слон се спусна със омраза;
ала Рустам по войнствения вик
безстрашния боец позна за миг
и се разсмя във отговор среднощен.
Гив бързо приближи героя мощен
и го попита: „Хей, юнако славен,
къде по този край се скиташ явен:
ти истината само говори!“
Рустам на Гив със шепот довери,
че в стана на туранците е бил
и как с ръка един боец убил.
Възвеличи го Гив: „Да си навеки
със своя кон и със победи леки!“
Тогаз Рустам се устреми към шаха,
там пиеха и сякаш че уплаха
разляха думите му за Сухраб
и за това, че никак не е слаб.
„Не се е раждал — каза той — в Туран
такъв юнак, подобен на платан.
На него равен и в Иран не зная,
че е възкръснал Сам, реших накрая.“
Разказа след това за Жандераз,
как бе го удушил през оня час…
Но звънна руд — и с песента му тиха
отново много чаши се изпиха.