Фирдоуси - Шах-наме

Полето бойно бе една поляна.
Там копието късо всеки хвана,
но всичко се превърна на трески,
Далеч над изумените войски
индийските им мечове блестяха
и искри като облак полетяха
от ударите. Сякаш сред прахта
бе в миг настанал краят на света.
Ала и те се счупиха веднага.
Дойде редът на бойните тояги,
но — двете се огънаха за миг.
И всеки се опечали без вик,
макар че в бой пак своя кон подгони;
колчани изпопадаха и брони
от набезите до последен дъх —
а никой не успя да вземе връх.
По скулите им капеше потта.
С прах бяха пълни техните уста.
Измъчен бе синът, въздишаше бащата —
и двамата накрая спряха на тревата.
Съдба, как странно твоят кръг лети!
Строиш и разрушаваш всичко ти.
Защо не пламна чувството, което
със радост щеше да ги спре в полето!
И рибата, и степната онагра
потомството си ще познае в багра —
единствено човекът, с корист пак,
не вижда кой е син и кой е враг…
Замисли се Рустам: „Дори сред Нил
не срещнах толкоз страшен крокодил.
Пред Дива Бял не се изплаших в боя,
но нямам просто сили аз за тоя
неопитен и страшен младенец.
Не знае никой друг такъв боец.
Страхувам се — наблизо е позора,
че две войски ни гледат сред простора!“
Отдъхнаха си те. И в миг отново
бе всеки със сърце за бой готово.
Взе своя лък юнакът беловлас —
не се уплаши младият витяз,
че тежката му броня бе корава.
Остана барсовата кожа здрава.
Тогава пламна ръкопашен бой,
и беше страшен, бе невиждан той,
такъв, в какъвто и скалата даже
Рустам спокойно можеше да смаже.
Ръка могъща спусна великана,
за пояса Сухраб внезапно хвана,
но той не трепна в своето седло;
ръката му се сви като крило
и той витяза пусна угнетен,
от неговата сила изумен.
Наситиха се вече те. Но ето
отново пламна битката в полето.
Сухраб усети, че кръвта му пари —
с тоягата си той Рустам удари
и клюмна той, ала дори и стон
не излетя под този небосклон.
„Юнако, хей — надсмя му се Сухраб, —
за удара ми ти изглеждаш слаб!
Макар топола, с твоите години
не си за боеве и за дружини.“
Да продължат, им беше невъзможно.
Един след друг те стихнаха тревожно
над оросените от кръв треви
и с тежки мисли сведоха глави.
Но изведнъж Рустам, подобно тигър,
туранецът нападна сам, че мигар
се бе уплашил вече! И Сухраб
иранците подгони като сляп;
под яростния вой на боздугана
един иранец ли без дъх остана,
че бе витязът в битката свиреп
и нямаше покой сред тази степ.
„Дори и Кей-Кавус — Рустам си каза —
е може би пострадал от витяза,
от този лъв, освирепял съвсем,
облякъл броня и издигнал шлем.“
С такова подозрение голямо
Рустам обърна исполинско рамо
и се уплаши: бе като река
кръвта под разярената ръка
на младия юнак, що безпощадно
разкъсваше сам свойта плячка жадно.
Той се навъси страшно. Стана блед
и като лъв се устреми напред
със думите: „Убиецо, върни се!
Кой тук ти е виновен? Опомни се!
Победа търси твоето сърце,
подобно вълк сред стадото овце!“
Дочу се вик: „А кой те застрашава
от нашите туранци, че с такава
открита ярост ги избиваш в страх,
защо започна да се биеш с тях?“
Рустам отвърна: „Вече се смрачава…
Да се покаже слънцето, тогава
ще почнем пак. И мечът най-добре
ще каже кой ще трябва да умре.
Макар че още си дете, но — браво —
държиш ти смело боздугана здраво
и ще се срещнеш утре пак със мен.
Да те закриля бог през този ден!“

И те се разделиха. А росата
се разпиля навред под небесата,
Сухраб що бе ги вече изумил;
то сякаш не от плът се бе родил
витязът, който, уморен от боя,
с железния си кон дойде в покоя
на необгледния турански стан.
С такива думи срещна той Хуман:
„От страх дори небесното светило
над нашите глави се беше скрило.
Видя ли ти иранския герой,
що като лъв жадуваше за бой
и имаше той меч, на моя равен —
как в строя ни се беше спуснал славен?
И много ли юнаци тук уби?
Той не познава милост може би!
Юнак не срещнах аз на шир и длъж,
по-силен и велик от този мъж.“
Така Хуман отвърна на витяза:
„Без теб успях войската да запазя,
тъй както заповяда: беше тя
готова да се понесе в степта —
ала с внезапен набег великана
над нас размаха страшно боздугана
и ни разпръсна, сякаш че — пиян,
а беше само капка в океан.
Но както бе дошъл — той тъй замина
към шатрите на своята дружина.“
„И ни един — Сухраб го спря сърдит —
под неговия бяг не бе убит?
А аз довърших не един и двама,
кръвта им се смеси с прахта голяма,
а той, погледнал само и — назад!
Смелчак не срещнах в оня страшен ад.
Да бях съгледал лъвове свирепи,
бих ги сразил сред пламналите степи!
И птици бих сломил като скала,
от мълния ще изкова стрела.
Щом моя гняв в бой страшен ме подгони
не ще ме спрат ни ризници, ни брони.
Но в утрешния полет многолик
ще видим кой от нас е по-велик.
И всички там — кълна се във твореца —
ще победим — от шаха до боеца,
а тук е време да започнем пир:
за вино е нощта, страстта — за мир.“
Дошъл за отдих в своята дружина,
така на Гив продума исполина:
„Видя ли как се би витяза днес,
той е безстрашен и е воин с чест.“
Отвърна Гив: „Наистина, така е,
такъв герой сърцето ми не знае.
Той като вихър тука долетя,
иранците изтръпнаха в степта,
че ту в седлото бе се хванал смело,
ту до звездите рееше той чело…
Когато зърна Тус, възседнал коня,
със копие и във желязна броня,
така го сви с индийския си меч,
че шлемът му отхвръкна надалеч.
И нашият юнак от страх избяга,
а никой друг не се реши веднага
към неговия кон да полети.
По сила си му равен само ти.
А аз, с войската ни, по обичая
все чаках някой да го спре накрая
в единоборство. Ала ни едни
от нас не се яви под свода син,
поне за час да укроти витяза.
Като стрела той между нас се вряза
и застраши Кавусовия трон,
понесен от крилатия си кон.“
Размислиха се двамата, замряха.
Рустам пое към шатрата на шаха,
почете властелина със поклон
и бе поканен на самия трон,
където думи чудни за витяза
на своя шах с вълнение разказа:
„Едва ли някой може да рече,
че е живял такъв витяз-момче.
На кон ли е — пръстта потъва леко,
главата му се вдига надалеко;
дланта му е широка и навява страх,
щом вдигне той като камила прах.
И боздуган, и меч, дори тояга
опитах аз — но нищо не помага.
Тогава се досетих в миг за оня
мой начин — да го смъкна там от коня —
и златния му пояс хванах аз;
напрегнах всички сили и тогаз
желаех да го грабна от седлото
и да го просна сред прахта, защото
така съм хвърлял други… Но — гранит
бе сякаш във седлото конско впит!
А беше нощ, когато разделени
си тръгнахме към шатрите стъмени,
но утре пак под слънчевия зной
ще влезем ние в ръкопашен бой.
И ще се види в ранната тревога
каква ще бъде волята на бога —
всесилен в радост и мъдрец сред скръб,
понесъл своя странен свят на гръб.“
Така Кавус отвърна на юнака:
„Туранците позорна гибел чака.
Ще падна но очи през тази нощ
и ще се моля до последна мощ
Яздан да се смили — за нас опора, —
да не усетиш нито миг умора,
когато ярко твоята звезда
изгрее пак победно над света.“
„Край тебе само — той поде смирено —
ний можем да живеем вдъхновено.“
И се сбогува късно с Кей-Кавус.
Покровът нощен бе надвиснал пуст,
когато го попита Заваре:
„Премина ли и този ден добре?“
Но той, нехапнал нищичко от вчера,
помоли да му поднесат вечеря,
а след това отвърна откровен:
„Ще бъде труден утрешният ден,
но ти се дръж, когато искрометен
със своя враг започнеш боя сетен.
Щом само зърнеш слънчевия диск,
пред мойта шатра приготви без риск
и стяга, и обувките ми златни —
престолен символ, — и бойците ратни.
Ако в полето победя за час,
без бавене ще се завърна аз.
Но друго ли е писано от бога —
да няма нито миг у теб тревога.
От страшните туранци — настрана.
Избягвайте ненужната война!
С дружината иди в Забулистан,
където е премъдрият Дастан,
и мойта майка утеши със нещо,
че тя ми даде туй сърце горещо,
но предрешено от едно небе.
За нищо да не плаче Рудабе,
че край такъв и на Рустам се пада
като съдбовна радост и награда!
Нали навред прославях аз смъртта
сред лъвове и тигри и в света
превърнах много крепости в руини.
Могъща бе ръката ми с години.
Но който е на кон и води бой,
и сее смърт — ще чака смърт и той.
И хиляди лета да бъдем живи —
пак ще ни видят бледно-мълчаливи.
Великият Джемшид къде е днес?
Кой споменава вече Тахмурес?
Юнаци славни и царе могъщи,
а краят им е все един и същи.
И толкова са минали след тях,
но пак е побеждавал този прах…
Повтарям: да не ме оплаква мама,
Дастан да пази дружбата голяма
със властелина — даже на война
да вее неговите знамена,
че всички тук сме за смъртта родени.
И дните ни са точно преброени.“
До полунощ разказваше героя,
а над бойците чезнеше покоя —
но никой своя пояс не бе снел,
че всеки чакаше да литне смел.
Щом слънцето разкъса сънно мрака —
чер гарван, — в миг очи откри юнака
и се облече с тежкия кафтан:
замислен беше този великан,
когато се понесе върху коня,
навъсил чело и затегнал броня.
Щом иска слава — всеки вдига меч;
от алчността да бъдем ний далеч!