Фирдоуси - Шах-наме

Над планината слънцето възлезе,
тогава Зал във шатрата си влезе.
Приседна върху своя златен трон
и всеки воин там възседна кон,
че нареди витязът на бойците
да съберат при него мъдреците.
Съветници-мобеди, войни славни,
витязи и юнаци богоравни,
и звездобройци, и мъже достойни
при Зал дойдоха със души спокойни.
Изгря усмивка на устата-нар,
той ги почете, обеща им дар.
Твореца отначало той прослави,
а после към мъжете Зал отправи
достойни думи: „Нека всеки сам
благодари на съдника голям.
Над нас той движи слънцето, луната
и сочи пътя светъл на душата.
През ясни дни или в тъми потайни
молитвите към него са безкрайни.
Той този свят с веселие дарява
и двата свята с разум управлява;
сезоните сменява той всесилен,
лозницата отрупва с плод обилен;
изпраща пролетта, цъфтят цветята и
осланява в есента листата.
Подвластна му е всяка земна твар,
на мравката е даже господар.
Създал е той и изворът едничък
на битието… Само той самичък
в надзвездната сияйна висина
живее без другари и жена.
А ние продължаваме по двама,
със смях и мъка, с обич и измама.
Такъв е тук законът на небето
и все така тупти у нас сърцето;
а ние украсяваме света
със думи — днеска, утре — с любовта,
която бог създаде, за да може
да легнем и в съпружеското ложе!
Ако мъжът остане без жена,
ще носи дълго своята вина,
а знатен ли е и живее сам —
той ще затрие своя род голям.
Нали е драго, щом прозре юнака,
че радостна отмяна ще дочака.
А падне ли в бой някой исполин,
ще оживее славно в своя син.
И ще се помни там, че е живял,
наричан — син на Сам и — син на Зал…
Наследникът на трона се гордее,
но пак чрез своя цар-баща живее.
Разкрих ви аз сърдечните чертози,
на моята печал това са рози.
Разсъдъкът изчезва, а гръдта
за вашта помощ моли във скръбта.
Мълчах до днес, но дума подир дума
ме водеше на мъката по друма.
Дворецът на Мехраб блести у мене
и сводът на Кабул трепти у мене.
На Рудабе аз дума дадох сам.
Ще одобри ли моя избор Сам?
Ще ми даде ли своя благослов?
Какво ще види — грях или любов?
Съпруга който търси — има вяра
в безсмъртието — всичко се повтаря.
И моля ви, бъдете с мен сурови,
но ми снемете тежките окови.
Какво ще каже умния мобед?
От мъдреците чакам аз съвет!“
Мобедите мълчаха и бойците,
не се отрони звук от мъдреците,
че беше внук Мехраб на цар Зохак,
що беше Менучер изпълнил с мрак.
Присъдата, изглежда, бе сурова:
но кой би сложил във меда отрова?
И недочакал отговора, Зал
така продума, с горест и печал:
„След моето признание, аз зная,
ще ме осъдите без жал накрая.
Но всеки, тръгнал сам по пътя прав,
върви през планини от смях и гняв.
Сега от вашта помощ се нуждая
и аз от благодарност най-накрая
богато, щедро ще ви наградя
с невиждани подаръци в света.
Смилете се над мене, за доброто
от вас не ще изпита никой злото.“
Мобедите благословиха княза
и ето що най-мъдрият му каза:
„Макар че ти ни затрудни сега,
тук всеки ти е най-смирен слуга.
И кой ли би ни имал толкоз вяра?
Жената не е загуба за царя.
И при това — Мехраб ни е познат,
могъщ е той, велик е и богат.
Арабски цар — съвсем не е злодей,
макар че той е внук на царя-змей.
Сега писмо да пратиш до баща си,
в което да разкриеш любовта си.
По разум всички превъзхождаш ти,
над мъдреците твоят ум блести.
И Сам ще извести навярно шаха
за твоята любов — и не заплаха
ще види в любовта ти Менучер;
ти ще дочакаш радостен хабер.“

Продума Зал на писаря: „Ела“ —
и своята душа в писмо изля
чрез нежни мисли и слова сърдечни,
нечувани под небесата вечни.
Възхвали отначало бог Яздан,
взел този свят голям като на длан:
„Той Слънцето създаде, Марс, Венера
и ни дарява с радост не от вчера,
над всичко — вековечен властелин;
ний много роби сме, Изед — един.
И нека да закриля Сам боеца,
че той е вихър същ и е храбреца,
що вредом ужасява враговете
и ги превръща в леш през боевете,
гаси в небето слънчевия лъч,
от облаците кръв пролива с жлъч,
с венец и шахски пояс надарява,
престола и двореца охранява
и върши много доблестни дела,
а в боя влиза като че с крила.
Такъв е този син на Нариман,
безстрашен воин и юнак голям.
Роден съм да му бъда роб покорен,
огрян от образа му животворен.
Той помни как се на света родих
и колко чаши от скръбта изпих.
Живееше баща ми сред коприни,
а аз — в гнездото, в небесата сини,
доволен от храната, що делях
с орлетата — за ужас и за грях.
Там вятърът ме брулеше свирепо
и пясъкът ме шибаше нелепо.
На Сам наследник се зовях, когато
в гнездото бях, а той — на трон от злато.
Ала не бе момчето разгневено,
че тъй от бог му беше предрешено.
Щом той реши, ще те намери, знай,
в подземен ад или в небесен рай.
Да чупиш даже копието с пръсти,
от лъв дори да си с по-страшна мъст и
цял от стомана да си изкован —
ще се смириш накрая пред Яздан.
В главата ми един въпрос все тлее,
как по-нататък ще се преживее!
И нека тук баща ми — исполин,
да чуе мъката на своя син.
Във дъщерята на Мехраб съм влюбен,
от любовта безмерна съм погубен.
През нощите говоря със звездите,
море се образува от сълзите,
а мъката ми всеки ден расте
и плача като мъничко дете.
Веднъж баща ми вече ме обиди,
но няма упрек той от мен да види.
Какво ще каже славният юнак?
Ще грейне ли звезда сред този мрак?
Той помни от далечната беседа
какво му каза трепетно мобеда:
не нарушава князът свойто слово.
Дали на Сам сърцето е готово
да се оженя с Рудабе накрая
по стария закон на обичая?
Нали не е забравил Сам небето,
що му възвърна някога момчето?
Когато слязохме от оня връх,
той се закле пред бог с пресекнал дъх,
че ще закриля моите мечти —
днес любовта в сърцето ми цъфти.“
Зал вестоносец-мълния извика,
два коня оседлаха за войника
и нареди: „Щом падне конят вран,
на другия се прехвърли, облян
в гореща пот: по-скоро сред полята
да видиш на баща ми Сам палата.“
И сякаш че се спусна урагана,
под воина конят бе като стомана.
Далече се показа Горгсаран;
оттам бащата в конника бе взрян,
че бе излязъл рано сред полето
да половува с радост във сърцето.
Загледа се и тъй продума Сам
към другите ловци, дошли насам:
„Познавам аз — забулски е жребеца,
но виждам, че кабулски е боеца —
навярно той писмо от Зал ми носи,
ще го отрупаме сега с въпроси.
За Зал и за Иран, за шаха даже
по-скоро нека всичко ни разкаже.“
И конникът се носеше към тях
сред облаци от пясъци и прах.
Пристигнал вече, той към Сам възлезе,
от стремето с писмо в ръката слезе,
прослави бог… и дишайки едвам,
с поклон го връчи радостно на Сам.
Печата скъса трепетно бащата,
по-скоро да узнае новината.
Ала за него бе вестта ужасна,
сред път се спря, с пръстта се сякаш срасна.
Не чакаше такава странна вест,
за Зал той друго мислеше до днес.
Но промълви: „Защо ли да се чудя?
Самият той е жертва на заблуда.
Не с майка, при орел израсна Зал
и друго нещо той не би желал.“
Замислен, неспокоен, мълчешком
бащата се завърна в своя дом
с тъга: „Не е за теб, ако му кажа,
в кръвта си носи тя омраза вража —
всеобщ ще бъде укорът към Сам,
но да престъпя клетвата е срам.
А кажа ли — бъди щастлив със нея,
спокоен мигар вече ще живея,
че тя — от род на змей, той — раснал в грях,
какъв ли син ще се роди от тях?“
Заспа загрижен в мъката юнака,
ала покой в съня си не дочака.
Така е, щом за нещо затъжим,
боли ни даже и когато спим,
но радостта отново в нас витае,
небесният творец щом пожелае.