Фирдоуси: Шах-наме

Ала веднъж, тревожен в полумрака,
във сън дълбок унесе се юнака.
И ето туй, което той видя:
от Индия препускаше в езда
един могъщ и ненагледен воин;
до него доближи и най-спокоен
поде за белокосия му син,
що на Елбурз бил вече исполин.
Събуди се, продума с устни бледи
да дойдат най-големите мобеди,
разкри съня си воинът-великан,
разказа за случайния керван.
И продължи: „Сега ми вий кажете,
със ум висок пред мене отсъдете:
ще се спаси ли моя син прочут?
Или е вече прах от пек и студ?“
Зарадваха се мъдреците там,
като един отвърнаха на Сам:
„Кое сърце роптало би към бога,
щом той за всичко живо е залога.
Лъвът и тигърът, в степта що скитат,
във глъбините на морето китът —
милеят нежно те за своя род,
признателни към този вечен свод.
Единствен ти престъпи с гняв завета.
Детето си зарад косата клета
захвърли ти и вече не видя.
Но мигар туй е срам или беда?
Пред теб се мержелее път далечен;
и вярвай: твоят син не е обречен.
И студ, и пек дори не би сломил
тоз, който вече е на бога мил.
Затуй падни пред него на колене
и питай го за пътя най-смирено.“
Решиха да замине във зори
към стръмните планински канари.
Стъмни се пак, и пак заспа бащата,
измъчен, със съмнение в душата.
И засънува: стяг до стяг развян
се спускаха насам от Хиндустан.
Сияеше пред славните дружини
юнак, все още малък на години.
От двете му страни съгледа в миг:
съветник мъдър и мобед велик.
Пристигна първият със крачки ядни
и думите му бяха безпощадни:
„О, злонамерен мъж, с позор голям,
от бога който даже няма срам!
Щом твоя син израсна при орела,
какво, че твоята ръка е смела?
Косата ти не е ли беловласа,
защо тогаз се сърдиш на сина си!
Та всеки косъм — черен или бял —
нали все пак Изед го е създал.
Или роптаеш вече пред твореца,
че сменя на главата ни венеца!
Но кой тогаз към твоя син пропъден
показа се добър и милосърден?
Самотните деца закриля бог,
а ти към своя син си най-жесток!“
Сам изрева от мъка за младежа,
така реве лъвът, попаднал в мрежа.
Нима не бе му мило всичко родно:
не бе ли туй възмездие господно?
Той стана и мобедите събра,
и пред бойците с първата зора
потегли към върха, що белоглав
сияеше над свода величав.
Да: планината бе над висините
и сякаш си шептеше със звездите,
там над върха сияен и могъщ
Симург си бе изваял замък същ —
и непристъпен бе в гнездото свое
от абанос, сандал и от алое.
Застана исполинът като ням
пред този чуден поднебесен храм,
подобно кула не с гранит строена;
висока, светла, неръкотворена.
Живееше момчето славно там,
по ръст и по лице — същински Сам.
И коленичи в този миг бащата,
прославяйки горещо небесата,
че са създали птицата — орел,
със непристъпен дом и звездочел.
Помисли той: велик е съдията,
що управлява всичко на земята.
Но към гнездото не съгледа път.
Коза не би достигнала върхът!
Сам търсеше пътека, не намери,
и пак към бог Яздан ръце разпери:
„О ти, навред царуващ, светлината
на слънцето сияйно и луната!
От дълъг път останах аз без дъх,
но моля те сега пред тоя връх:
ако от моя корен е дървото
и момъкът не е дете на злото —
да го достигна помогни ми ти
и милостив, за всичко ми прости!“
Щом изговори Сам докрай словата,
молитвата достигна небесата.
Симург го зърна и от този вик
той се досети във часа велик
защо е тука и какво го води
към тези непристъпни небосводи:
че иде своя син да прибере.
И каза: „О, витязе мой, добре
те гледах аз, но твоя срок изтече,
баща ти под скалите виждам вече.
Дастан аз неслучайно те зовах,
че беше жертва на злина и страх.
Когато утре понесеш венеца,
така да те наричат и в двореца.
Пристигна Сам във този край скалист
и се изправи като кипарис,
за да те върне в своя дом обратно;
за него ти си бъдещето златно.
Решавай — двама в миг ще полетим
и долу ще те спусна невредим.“
Закриха сълзи взора на момчето,
въздишка то отрони от сърцето.
Макар от хората да бе далеч,
научи го Симург на хорска реч.
И думите разбираше Дастан,
от знания той беше обладан.
Не само с мощ го беше бог създал —
и ум, и слово той му беше дал.
Извика то: „О, мигар е възможно
да нараня сърцето ти тревожно!
Гнездото ти — това за мен е трона
и твоето крило ми е корона.
След бог Яздан най-близък си ми ти,
със твоя образ слънцето блести.“
Симург отвърна: „Там, в двореца славен,
и върху трона, що е богоравен,
едва ли ще тъжиш за моя дом,
ти би си спомнял само крадешком.
Но аз не ти говоря със коварство —
в Забулистан ти ще получиш царство.
Бъди щастлив, о, Нариманов внук:
там радост ще намериш, а не тук.
Превратна е съдбата; за добро
сега вземи от мен едно перо.
Когато налети на теб бедата
или съгледаш злото пред вратата —
към огъня го поднеси тогаз
и още в този миг ще дойда аз.
Не бях ли този, що те приюти
и под чие крило израсна ти?
Чер облак — ще се спусна аз през злото,
отново да те върна във гнездото.
Прощавай, сине, дълъг път поел,
помни докрай закрилника — орел.“
И той го сграбчи с ноктите си смели,
понесе го към облаците бели,
от мълния дори по-устремен.
Бащата ги посрещна, удивен
от своя светъл син, същ слон във ръста,
косите му достигаха до кръста.
От радост плачещ, Сам склони глава —
пред птицата — с признателни слова,
и каза: „О, цар-птица, неслучайно
ти съществуваш в битието тайно:
простираш над нещастните крило,
обидените пазиш ти от зло,
за ядните сърца си вихър същ;
и вечно остани така могъщ!“
Завърна се орелът в небесата,
изпратен от сина и от бащата.
И Сам погледна своя славен син,
достоен беше той за властелин:
лицето — слънце, а гръдта на лъв,
сърцето бие със юнашка кръв;
устата-лал, страните-запламтели,
очите-огън, със ресници бели.
Ако не беше бялата коса,
би го сравнил със капка от роса.
Просветна във душата на юнака:
„О, сине мой, ти радостта дочака!
Прости ми за обидата, прости
вината ми, не ме презирай ти.
Пресяда в гърлото ми всяка глътка,
но върнеш ли се в моята прегръдка,
ще падна аз на колене пред бог
и няма да съм вече тъй жесток;
на теб едничък занапред ще служа,
дано от днес сърцето ти заслужа.“
Той даде знак, донесоха доспехи,
синът облече сърмените дрехи,
кон-вихрогон сияйно оседла
и вдигнали за славен път чела,
Зал-Зер бащата казваше му вече,
преди — Дастан орелът го нарече.
Посрещаха ги вредом на тълпи,
с души, в които радостта кипи.
От всеки склон прозвъннаха литаври,
изви се прах, летяха клонки лаври.
Тръба засвири, гръмна барабан,
звънци, индийски тъпан — ураган.
Летяха пред кервана с вик ездачи,
събирайки все нови посрещачи.
И ето че дойдоха в своя град
юнакът славен и витязът млад.