Фирдоуси: Шах-наме

Реших, додето на света живея,
преданията стари да възпея.
Затуй отправих не една молба
под меча на превратната съдба.
Навярно нямам още много време
и друг със моя труд ще се заеме.
А при това — от средства съм лишен,
не знам какво ще стане някой ден!
Навред край мен бушуваше войната,
бе тясна за мислителя страната.
В съмнения летяха час след час;
заветната мечта спотайвах аз.
И никъде не виждах мъж достоен,
опора във труда ми неспокоен…
Но славно е, когато мисълта
се вдигне като песен над света!
Приятел имах, дружбата — голяма,
като две ядки в орех бяхме двама.
„Харесва ми — той рече, — че си смел
по благороден път си ти поел.
Ще ти предам една прастара книга,
за бъдещите стихове ти стига.
Вземи перото, имаш чувство — жар,
и за юнашки песни чуден дар.
Възпей царете наши стародавни
и ще заслужиш почести преславни.“
Той ми донесе книгата заветна
и сякаш че над моя дух просветна.

Какво ни казва древният певец?
Кой пръв от всички е сиял с венец?
Кой всепобеден е седял на трона?
Не помни никой тук под небосклона.
Преданието за баща и син
разкрива кой е този властелин,
що пръв е осиян от ореола
на званието шахско и престола.
Така е писал старият мобед 1
за този, що е първият по ред:
Царува Кеюмарс преди години,
той беше пръв от всички властелини,
Спря слънцето в съзвездие Овен,
светът с нов блясък беше озарен,
с дъх топъл засия от небесата
и разцъфтя от край до край земята.
Тогава този мъж пое венеца,
за него планината бе двореца;
и бе щастлив на трона Кеюмарс,
облече скъпа кожа той от барс —
последваха го бедни и богати
със нови мисли и със дни благати.
Царува цели тридесет години,
короната блестеше от рубини,
на трона грееше като луна —
същ кипарис под нежна светлина.
В нозете му лежаха зверовете,
че бе за всички царя на царете.
А хората пред славния му трон
се свеждаха в признателен поклон,
и бе закон омайното му слово,
а всяко наказание — сурово.
Растеше чуден син у властелина,
като баща си умен, юначина.
Не е бил раждан друг такъв човек,
наричаха го всички Сиямек.
Прославен, хубав, със десница млада —
за Кеюмарс бе той като отрада.
Тревожеше се доблестният шах,
за своя син любим го беше страх.
Годините отлитаха спокойно;
царуваше и шахът най-достойно.
Не бе от злоба никой завладян,
единствен се гневеше Ахриман.
Изгаряше го завистта към шаха
и черните му мисли се кълбяха.
Синът му беше сякаш вълк-водач,
що с глутница-войска, подобно здрач,
поглеждаше към царската корона —
заплашваше и Кеюмарс, и трона.
А все така безгрижен беше той —
изгуби неговият враг покой,
разкри пред всички мисълта си черна,
мълвата литна вред неимоверна.
Но шахът вярваше спокоен пак,
че никой няма да му бъде враг.
Соруш тогава Кеюмарс намери,
бе в кожи, ала в образа на пери,
и дума подир дума му разказа
за зреещата бесовска омраза.