Фирдоуси: Шах-наме

Това са потвърдените факти, а всичко друго е от полъха на легендите… Беден, стар, изгубил единствения си син, Абулкасем Фирдоуси поднася с посвещение на султан Махмуд своя дългогодишен груд. Тогава не се е плащало хонорар за литературните произведения, а обикновено поетите са получавали за своите посвещения на този или онзи владетел „трохи от трапезата на шаха“. Царят на поетите Унсури и неговите придворни приятели Асджади и Фарухи го посрещнали с насмешка, изгледали го високомерно от главата до петите и го определили като чиста „селяндурщина“ — възможно ли е от такъв провинциалист да се очаква що-годе свястна панегирица, възхваляваща „светилото на трона“ — султан Махмуд Газневи. Те му предложили да участва в поетическото състезание за написване по един стих в четиристишие и както продължава легендата, Фирдоуси ги „пробол“ с копието на своята остра и високо художествена мисъл.

Но султан Махмуд отклонява поетическия дар на поета.

Друга легенда разказва, че хоросанските селяни страдали от постоянни природни бедствия. Особено ги измъчвала сушата и затова поетът решил да напише произведение, за да може с получените пари да построи язовирна стена и да събере водите на крайградската река, която се появявала само през дните на пролетта.

Най-интересно е обаче преданието, разказано от Низами Самаркандски, за неизпълненото обещание на султан Махмуд. Шахът огромната газневидска държава вместо обещаните 60 000 жълтици за всеки бейт, изпраща същата сума, но от сребърни дирхеми. Обиденият поет връща парите, като част от тях дава на бръснаря, слугите и за разхладителни напитки. Това било нечувано оскърбление за шаха. Как може някакъв си поет от Тус да не приеме неговата милост! Той заповядал да стъпчат поета със слон. Но Фирдоуси успява да избяга и — според легендата — написва „Сатира за султан Махмуд“, която му донася нова световна слава.

Веднъж, след приятен лов, в разгара на сладък пир, под звъна на сазове и барбати, в сиянието от погледите на турански красавици и танцьорки, султан Махмуд дочул вълшебни стихове. „На кого принадлежат тези бейти?“ — попитал той. Отговорили му, че това са двустишия от „Шах-наме“ на Фирдоуси. Султанът изпил още една чаша ширазко вино, разкаял се, решил да прости на поета и щедро да го награди. По това време след дълги странствания и несгоди, макар прочут и знаменит, поетът вече живеел в родния си град. И потеглил керванът с шахските жълтици към град Тус (по-точно — към неговото предградие Табаран), но когато влизал през западната врата Рудбар, през източната врата Ризан изнасяли вече ковчега с тялото на умрелия поет. Не го погребали в мюсюлманското гробище, понеже бил еретик, а в една от неговите градини… Според едно от продълженията на легендите, султанският дар бил предложен на единствената наследница на Фирдоуси — дъщеря му, по друга версия — на сестра му, която построила споменатия вече кервансарай на пътя от Тус за Балх.

Поетът Хакани от XII век пише: „Слушал съм, че от сребро е посудата и от злато са приборите на Унсури…“, а защо гениалният Абулкасем Фирдоуси умира в бедност, лишен от султанската милост? И защо Махмуд не приема посвещението? На тези и на други въпроси бихме си отговорили, ако се върнем няколко века назад и разберем кой е всъщност Махмуд, откъде идва неговата власт и какъв е социалният смисъл на „Шах-наме“, а оттам и защо е възникнал конфликтът между шаха и поета! Припомнянето на някои известни неща би ни позволило да узнаем по-добре всичко, свързано с името на големия творец.

Нахлуването на Арабския халифат в пределите на Иран през VII век (и по-късно в цяла Средна Азия) слага дълбок отпечатък върху тогавашния социален и културен строй на персоезичните народи. Високата иранска култура била почти унищожена, а всички нейни учения и исторически традиции потънали в сянката на исляма, според който бог е на небето, а негов единствен пратеник на земята е Мохамед, който има „небесна връзка“ в лицето на архангел Гавраил. Истинско бедствие настъпило за всичко „родено до исляма“, много културни паметници били унищожени и само в народното сърце останали корените на древните писмени паметници и устни предания, създадени от IX в. пр.н.е. до IX в. Народните маси запазили чувството за достойнство и съхранили не само своя роден език, но започнали героична борба против Арабския халифат (въстанието на „белодрешковците“ продължило няколко години и било удавено в кръв), където се закалило неукротимото чувство за независимост. Това чувство не можело да убегне от очите на местните феодално-аристократични династии, които притиснати от Халифата скоро разбрали, че за да възстановят властта си над „своя народ“, трябвало да се обръщат към неговите традиции, език и поезия, чиято устна форма е трябвало да бъде „писмено узаконена“. Местните династии на Тахаридите, Сафаридите, а по-късно и на Саманидите (от 874 г.) разбрали, че ще им помогне не учението на Заратустра и Мохамед, а поетът, който има пророческа мисия с многоцветните краски на художественото слово да осъществи хуманистичната идея на класическата иранска поезия и да възстанови освободения от канони и догми човек. Трябвало е в условията на развития феодализъм да се синтезира традицията с новата религия, като се запазят народностните литературни форми, предания и паметници; да се извърши по думите на К. Маркс „художествено-фантастична преработка на своята реална история“. В огъня на освободителните борби и смяната на по-старата форма на литературния език се ражда писмената поезия на езика дари (фарси). Шахът, обграден с поети, не се задоволявал да слуша само техните песни, а се стремял да влее мелодията им в руслото на панегиризма. Все пак, макар и придворна, в тази поезия, благодарение на таланта на отделните творци, се открояват ярки постижения, в които подаянията на трона не могат да обезличат поета, уловил народностния дух и надежди.