Фирдоуси - Шах-наме

Абуабдуло Рудаки създава новите литературни форми на персийската поезия. В началото на X век изгрява звездата на другия голям колос в персийската поетическа група — Абулкасем Фирдоуси. Неговият жизнен път съвпада със залеза на Саманидската държава с център Бухара и Самарканд, с непрекъснатите нашествия на тюркските племена. Саманидската държава се раздира от разпри между местни владетели, слепи за приближаващата тюркска лавина. Тогава, когато се утвърждават етнически източните иранци (таджиките) и западните иранци (персите) езикът дари става основен литературен език. Назрява идеята за национално обединение, мечтае се за справедлив шах, който подпомогнат от Яздан, може да установи ред и мир в абсолютната си монархия, която владее по наследство. Или с една дума — шах може да бъде само наследствен владетел.

През 999 г. тюркският карахански хан завладява столицата Бухара и сваля от власт Саманидите, извоювали си политическа и културна независимост от Арабския халифат. Освободеният трон се заема от султан Махмуд, наемен тюркски воин, бивш слуга на Саманидите. Като представител на исляма, той не може да приеме антитуранската и антиарабска тенденция в поемата на Абулкасем Фирдоуси. Оттук идват и някои необясними противоречия в произведението, в което много страници са посветени — в началото и в края — на султан Махмуд, преместил столицата в гр. Газни (съвременен Афганистан) и образувал огромна империя на югоизток от Аму-Даря. Още преди него, благодарение на възраждането на родния език и културна традиция и необходимостта от художествено пресъздаване на древните митове и легенди, започват да се появяват сборници, съдържащи народни песни, предания, произведения на систанския епос, фрагменти от древната мидийска и шумерска култура. Легендата разказва, че пръв иранският шах Бахрам Гур Сасанид, когато възпявал своята любима Диларам, чул нейния отговор, подобен на ехо, от което се родили римите и ритъмът на първите стихове на езика фарси.

Абу-Мансур ал Мимари през 959–960 година с помощта на четирима учени-литератори изпълнил „социалната поръчка“ на времето и в гр. Тус събрал разхвърлените староперсийски легенди и династически пехлевийски хроники от старата царева книга „Хватайнамак“, като създал новоперсийския прозаически сборник от легенди и митове за древните ирански шахове и юнаци „Ходайнаме“. И двата сборника, както и „Шахнаме“ на Фирдоуси, не са оцелели през времето на източното средновековие, но поетът Дакаки, който загива млад през 997 г., пръв от персийските певци прави опит с помощта на поетическото слово да възкреси древното величие на страната — идея, блестящо осъществена докрай от Фирдоуси, която служи като щит пред надвисналата опасност от новите тюркски завоеватели. За всичко това научаваме от поемата на Фирдоуси, който включва в творбата си 1000 бейти от Дакаки, отдавайки му заслужено признание. До идването на Фирдоуси били създадени три (или четири) шахнамета в проза, които служат за сериозна литературна основа на неговия тридесетгодишен високохудожествен труд.

„Шах-наме“ е огромно епическо платно, с героическо развитие на сюжета и трагически краски на края, когато древен Иран — велик и могъщ — рухва под нашествието на арабските пълчища. В това се състои и великият оптимизъм и хуманизъм на произведението, писано три века след историческото събитие — стиховете му звучат като бойна тръба и предупреждение за новите опасности, които заплашват Иран в лицето на многобройните турански племена. „Шах-наме“ е „Източна Илиада“, където героите се раждат и умират, страдат и любят, ходят на лов и пируват, понесени от крилете на мисълта за родината, свободата, мира, труда на обикновените хора. И винаги Иран (олицетворение на доброто) побеждава Туран (олицетворение на злото) и неговите помощници Рум (Византия) и Чин (Китай), за да загине накрая поради некадърността на своите последни шахове.

Върхът на ирано-таджикския ренесанс — „Шах-наме“ — се състои от встъпителен раздел и три неравни по обем части: митическа, юнашка и историческа. Митическата част пресъздава образите на първите десет легендарни царе, като се започне от „първочовека“ Кеюмарс и „първоцаря“ Хушенг и се стигне до Тахмурес и Джамшид. И четиримата имат прототипове в библията на иранските народи — Авеста. В юнашкия раздел на поемата са възпети знаменитите подвизи на систанския юнак Рустам на фона на царуването на Кеянидите — Кей-Кубад, Кей-Кавуе, Кей-Хосров, а така също са разказани и легендите, свързани с царуването на последните Ахамениди, Александър Македонски (Искандер) и Аршакидо-Ашканидите — всичко 11 шаха. Останалите двадесет и девет реални исторически царе от династията на Сасанидите са предмет на историческата част, в която се разказва за Ардашир, Бахрам Гур, Анушарван, Хосров Парвиз… до падането на Иран под арабско господство. Тук има страници, посветени на Заратустра и Маздак, изобразен като вожд на народните маси, изразител на социалната утопия за равенство между хората. Интересно е, че всички други исторически хроники рисуват Маздак като „изчадие на ада“. Всяка поема (дастан) започва с „тронно слово“, в което шахът излага „своята политическа програма“, а завършва — наред с мисли за тленността на света (на всичко родено на земята) и всемогъществото на съдбата и Яздан — с наставления от страна на умиращия шах към своя наследник за справедливо ръководене на държавните дела. Макар и „Книга на царете“, две трети от нейното съдържание е заето от сказания за популярните народни герои, начело с великия Рустам, който шестстотин години със своя кон-разсъмване Рахш, с меч и боздуган защищава иранската държава и крепи шахския трон, за да загине накрая от ръката на своя брат — смърт, пресъздадена от Фирдоуси с неповторим трагизъм.