Фирдоуси - Шах-наме

Не бих си позволил да разказвам съдържанието на „Шах-наме“, тъй като това е почти невъзможно да се вмести в рамките на този предговор, пък и кое голямо поетическо произведение може да се разкаже с думи? Освен това искам да запазя удоволствието на онези читатели, които ще намерят време да се обогатят от персийските бисери на Абулкасем Фирдоуси, скрити в съкровищницата на произведението, което по известните думи на Й. Брагински, е „единствено по рода си, удивително по универсалност и вътрешна цялост, това е океан от митични предания и исторически легенди, любовни поеми и стихотворни летописи, лирически размисли и афористични назидания“. Само онзи читател, който разтвори страниците на „Зал и Рудабе“, „Рустам и Сухраб“, „Сказание за Сиявуш“, „Сказание за Форуд, синът на Сиявуш“, „Бижан и Маниже“, „Смъртта на Рустам“… и всичко останало, ще разбере защо едни поети са гениални, а други — бездарни. Учените доказват, че Фирдоуси има и други произведения — поемата „Юсуф и Зюлейха“, лирически стихове и миниатюри, — но само „Шах-наме“ издига неговото име до върховете на легендите; световната си слава той дължи на втората част на поемата — юнашкият епос, извисен от образа на ковача Кино, който въстава против царя-тиранин Зохак; от трагедията на Сиявуш, който пръв в световната литература се бори против войната, в полза на мира и разбирателството между хората; и идейно осмислен от описанието на Маздак. Не може да не се прибавят тук и пленителните женски образи на Рудабе, Тахмине, Джерире, Маниже и други красавици, които от любовта си с иранските юнаци раждат нови чудни герои и витязи.

Както Паисий създава „История славяноболгарская“, така и Абу-Мансур ал Мимари събира старите легенди и предания в „Ходай-наме“ (История иранска), от която Абулкасем Фирдоуси черпи с пълни шепи рубини за своя стих, литнал върху крилете на единадесетосричната поетическа стъпка мутакариб — нещо средно между нашия амфибрахий и ямб. Няколко основни сюжетни линии вървят успоредно с лирическите и философските отстъпления — приемственост на царската власт, военно-аристократическа империя с наследствен владетел, народностна — ковачът Каве и неговият стяг, който става национално знаме на Иран. Поемата има силно политическо звучение, с оглед на непрекъснатите тюркски нашествия. Но всички тези теми биха си останали само теми, ако не беше могъщият поетически гений на Фирдоуси. И „Царят на поетите“ Унсури — титла, дадена му от султан Махмуд — обработва сказанието за иранския юнак Исфандиар, но няма успеха на „Шах-наме“ на Фирдоуси, макар и с по-голяма титла от него. За Абулкасем народът измисля само „Райския“. И както се казва — „стига му тази награда“. Първи опит да се очисти „Шах-наме“ от допълнения и „препявания“, извършени от много безименни автори и „преписвачи“, бил направен от внука на Тимур Байсанкур мирза през 1426 г. с помощта на няколко литератори. Сега този ръкопис се пази в шахската библиотека на двореца Гулистан — Техеран. Литературна и научна стойност има изданието на немския ориенталист Вулерс (1877 — 1879). Във връзка с хилядагодишнината от рождението на поета (1934 г.) в Техеран излизат две нови издания на „Шах-наме“. Едното от тях — на издателство „Берухим“, деветтомното издание на „Ирфон“ — Душанбе, 1964–1966 г., и изданието от серията „Литературные памятники“ на издателството на Академията на науките на СССР, под редакцията на Е. Бертелс и А. Стариков, са в основата на това българско издание. При липса на авторски оригинал тяхната сериозна научна стойност и критично отношение към текста служат като „първоизвор“ и на други издания по света, включително и на руския превод от „Библиотека всемирной литературы“ (издателство „Художественная литература“, Москва, 1972). Абулкасем Фирдоуси е имал ясно съзнание за това, което е създавал в продължение на тридесет години. В края на творбата той пише:

Към многогодишната мъка на поета прибавих и най-хубавите години от моята младост, воден от едничката надежда, която бих обяснил със сравнението, че това, което представям на българския читател, е море, но достатъчно дълбоко, за да подскаже за океана от безсмъртни образи и мисли, с които Абулкасем Фирдоуси е изградил своята гениална поема-епопея.