Фирдоуси - Шах-наме

С Тохар Форуд излезе от града,
и неговото щастие — звезда —
угасна тука, че не знае бог
във любовта си поднебесна срок.
Когато юношата е обречен,
той няма да измине път далечен…
И взряха се от върховете сини
витязите в иранските дружини.
Пред взора на Форуд и на Тохар
войски вървяха с шлемове от жар.
Форуд изрече: „Слушай, всяка тайна
открий ми за войската им безкрайна.
Кой е начело на мъжете ратни,
кой носи знаме, кой — обувки златни,
бойците, славна гордост на Иран,
по име назови и стяг развян!“
Прииждаше желязната лавина
през пролома — дружина след дружина.
Ту златен шлем, ту брадва с бляскав вид,
тук — златно копие, там — златен щит;
земята ли бе вече бедна дрипа,
или пък златен облак се изсипа!
Бой барабанен. Стъпки. Шум и прах.
Орелът в полет падаше от тях.
Те бяха трийсет хиляди бойци,
юнаци в брони и добри стрелци.
Тохар отвърна: „Гледай надалеч,
ще ти разкрие всичко мойта реч.
Под стяга, вдигнал образа на слона,
вървят бойци, най-храбрите на трона.
Тус ги предвожда, страшният юнак,
що в кървав бой съсича враг след враг.
Стяг нов се вее, слънце свети там,
обхванато от лъчезарен плам.
На чичо ти това е стягът славен,
на Фериборз, юнакът богоравен.
А по-натам — с луна извезан стяг,
бойците нямат брой, пред тях — юнак:
синът на Гождахам — Густах — това е,
от никого той в боя страх не знае.
Съзираш ли на оня стяг онагра,
що над войските свети като багра?
Страх всява тоя сърмен флаг развян,
понесен от дружината на Занг.
Виж стяг с девица чудна над бойците,
устата й — рубин, смола — косите,
развял го е Бижан, синът на Гив,
що много вража кръв проля щастлив.
А ето, знаме с образ на пантера,
дори и лъв би се смалил пред звера,
готов да скочи с кръвожаден бяс…
Шейдуш се казва техния витяз.
Виж стяг с глиган и зъби най-зловещи,
небето могат те да хванат в клещи!
Под тях е предводителят Гораз;
и бой със лъв той счел би за игра!
И по-нататък — бивол върху стяга,
от неговите войни всеки бяга,
защото се предвождат от Фархад,
с небето само равен в тоя свят.
А оня стяг, на който вълк белее,
над вожда Гив победно се ветрее.
След него е Гударз, със стяг — лъва,
на мечоносците е той глава.
Вървят под стяга с тигъра ужасен
бойците на Ривниз, герой прекрасен.
Под стяга там със степната сърна
Нестух пристъпва, на Гударз сина.
Синът му, другият, е пък с елена,
Бахрам се казва, със ръка блажена.
Бойци безброй… Но малък е деня
да ти представя всички имена.“
Украса за царете, без омраза
за храбреците слушаше витяза,
златист и светъл като шенбелид.
За него всеки беше знаменит.
И той продума на Тохар тогава:
„За мъст синовна вече час настава!
В земите бранни на Мачин и Чин
не ще остане жив боец един.
Ще се сражавам, докато в полята
не отсека на дракона главата!“
Иранците дойдоха и видяха
Форуд с Тохар: и мълчаливо спряха.
Пред тях излезе Тус, от гняв обзет.
Преди да тръгнат в своя път напред,
той нареди: „От моите витязи
един да мине стръмните оврази
и там стремглаво до последен дъх
да спре със коня на самия връх.
От нашата войска ли са велика —
там двеста пъти да плющи камшика.
А тукашни витязи ли са — в плен
да бъдат оковани и — при мен!
Сражават ли се — да ги съсече
и мъртви тука да ги довлече.
Но ако те са някакви шпиони,
загледани към моите колони —
на място да ги разсече на две
и тук отново да се озове.“

Гударзовият син — Бахрам — бе харен:
„Ще разгадая плана им коварен.
Аз тръгвам в миг през тези канари,
че планина пред теб ще се смири.“
С камшик удари коня, сви юздата
и се понесе сякаш в небесата.
Форуд тогава на Тохар продума:
„На коня дорест кой смелчак по друма
стремително се носи навъзбог?
Диви му се от този хълм висок!
Там, зад седлото, ласо се развява,
и ето — великана приближава.“
Това дочу във отговор витяза:
„Внимавай да не пламне той в омраза!
Не свети още името му в мен,
но — да — в рода Гударзов е роден.
Когато от Туран избяга шаха,
по този път юздите му свистяха.
И помня, че го зърнах отдалеч
с подобен шлем и със подобен меч.
Син на Гударз ще да е той, но нека
ти сам попиташ за това човека.“
То сякаш че премина гръм и плам,
когато исполинът викна там:
„Хей, кой си ти над канарите сини,
не виждаш ли иранските дружини?
Не чуваш ли каква съдба те чака,
или не се боиш от Тус юнака?“
И ето как Форуд героя слиса:
„Бъди добър, щом и със теб добри са.
Гърмът победен аз дочух за миг,
но ти не ме плаши с такъв език!
Не си ти лъв, а аз — онагра степна,
и затова гласът ти не ме сепна.
С какво, все пак, ме превъзхождаш ти:
и твоя като моя меч блести.
Ръце и разум, и нозе, и дух,
език развързан, зрение и слух
аз също имам като теб — тогава
защо започваш с тази реч лукава?
Ти радост във сърцето разгори:
какво те питам ми отговори.“
„Добре — подзе Бахрам от канарата, —
ти си в небето, аз пък — на земята.“
Витязът рече: „Кой ви води там?
Кажи ми всеки ваш юнак голям!“
Бахрам отвърна: „Тус войските води:
под стяга на Каве той вред преброди.
Юнаците са Гив, Гударз, Горгин,
Рохам, Шейдуш и оня исполин
Фархад, Гостах, що всичко в миг сразява,
а още и Гораз, за всички — слава.“
Форуд изрече: „Славни имена —
ала защо Бахрам не спомена?
Той — в този строй, прославен и победен
в Гударзовия род не е последен.“
Потръпна оня: „О, витязе лъв —
къде си слушал за юнак такъв?“
А юношата: „Само преди малко
за него ми разказа мойта майка.
Тя рече: щом пред теб пристигнат там,
веднага ги попитай за Бахрам.
И още за един ездач прославен —
юнака Занг, на всички скъп и равен.
Те като братя бяха за баща ти
и затова с добро си дай ръката.“
„Как — трепна вожда от най-славен род,
от туй дърво велико ли си плод?
Форуд ли те зоват, витязе чуден?
Над теб да свети свода изумруден!“
Той каза: „Да, изсъхна ствола вниз,
ала от царски корен съм филиз.“
„Я дай ръката си неизтощима,
там бащин знак би трябвало да има?“ —
Бахрам помоли. И проблесна знак:
то сякаш мускус разцъфтя сред мрак.
С пергел и черен туш от Чин едва ли
такава бенка биха очертали.
Разбра юнакът — този знак показа,
че е от древен царски род витяза,
горещо го похвали и с поклон
отиде горе на самия склон.
От коня слязъл, срещна го момчето,
и седнали, със радост във сърцето
му рече: „О, какъв си ти храбрец,
с душа открита и по ум — мъдрец!
Когато ме възнагради с венеца
на думите добри — повя ветреца
на свежия и благ човешки глас,
баща ти сякаш в теб съгледах аз.
Пристигнах на върха, за да посрещна
иранските войски и с безутешна
душа да видя техния глава
и другите бойци, обгърнати с мълва.
Желая да погледна Тус — героя,
с юнаците, обезсмъртени в боя,
да поседя, устроил славен пир.
И дал им много дарове подир,
да тръгна към Туран аз пред войската,
решен за мъст и жаден за разплата,
че като огън вече пламенея
да отмъстя за всичко на злодея!
Иди при Тус и му предай благат:
да дойдат в моя замък пребогат.
И — седем дни — сред песни и напитки
да преосмислим утрешните битки.
Щом осмия огрее тоя склон,
юнакът да възседне своя кон,
разбрал, че в боя ще съм му потребен.
За мойта скръб ще търся цяр вълшебен!
Тъй звяра ще убия, че когато
над него мине ястребното ято,
с крилете си да извести на кръст:
«Светът не е видял такава мъст!»“
„Витязе чуден — промълви Бахрам, —
молбата ти веднага ще предам,
целувайки му с почит там ръката.
Но знаеш ли, той няма ум в бедата,
щом изпълнява царския съвет!
Сам царски син, той сам върви напред,
понякога и шаха не зачита:
могъщ и славен — никого не пита.
Предлагаше той царската корона
на Фериборз и спорейки за трона,
той заяви на Гив: «Син на Новзар —
не е ли време сам да стана цар!»
Ако молбата ти му се зловиди —
ще ме обсипе с хули и обиди.
И друг юнак ще прати той насам —
тогава ти, витязе, бягай сам,
че Тус това жестоко заповяда:
«Виж кой стои на стръмната грамада!
И вместо да мълвиш ненужна реч,
ти поприказвай само с щит и меч!»
Щом видя, че не крие гняв в гърдите,
ний двамата ще идем при бойците.
Но ако той изпрати някой друг —
не вярвай, че за радост иде тук.
И при това — един ездач от строя
е длъжен да започне смело боя.
Затуй, щом разбереш опасността,
веднага се затваряй в крепостта.“
Форуд сне своя жезъл изумруден
и го поднесе на юнака чуден
със думите: „Пази го ден и нощ,
ще ти потрябва неговата мощ.
А бъде ли и Тус мой гост достоен,
със вино ще скрепим съюза боен.
И много дарове, коне, хамути
ще има за бойците му прочути.“