Фирдоуси - Шах-наме

От скръб и сълзи нямаха утеха
и шлем след шлем бойците тъжно снеха.
Пред погледа на Тус припадна мрак,
че бе убит такъв голям юнак.
Ридаеше зад щита си притулен
и се тресеше като лист отбрулен.
Но в миг той рипна върху своя кон.
Бих казал, канара възседна слон.
И към Форуд се спусна устремено,
обзет от мъст и със сърце ранено.
„Да бягаме — подзе Тохар, — че на,
към планината иде планина:
Тус приближава бързо и едва ли
на хълма двама бихте се разбрали.
Мандалото да спуснем на вратата!
И в крепостта ще разберем съдбата.
Уби Ривниз, срази Зерасп подир,
от никого сега не чакай мир.“
А разгневен, Форуд отвърна бавно:
„Щом е настъпил час за битка славна,
какво че иде Тус или пък слон,
или, да кажем, хищник ветрогон!
Наместо да разпалиш в мен искрата,
ти я гасиш със думи за бедата!“
„Все пак ти виж — обади се Тохар, —
съветът е добър за всеки цар.
Дори да си железен исполин,
да сриваш планина — ти си един.
Когато трийсет хиляди юнаци
към нас потеглят с лъвските си знаци —
какво ли ще остане в крепостта,
освен на мъката ни пепелта!
А падне ли и Тус, с усмивка плаха
пред твойта сила — ще помръкне шаха.
И за баща ти кой ще отмъсти,
или за туй сега не мислиш ти!
Не влизай в боя като лъв свирепо,
че всичко, що направи, е нелепо.“
Но беше късно за такъв съвет!
Защо не го издума по-напред?
А към смъртта го тласкаше неверен
и тъй Форуд дочака жребий черен…
От замъка осемдесет робини
с вълнение под висините сини
следяха как той побеждава сам.
И трябваше ли даже капка срам
върху лицето му да се докосне,
когато те го чакаха разкошни!
Над стремето се извиси лъва
и пак опъна двете тетива.
Ала сега съветът бе обратен:
„Щом пак желаеш бой, витязе знатен,
не стреляй в Тус, а неговият кон
да се препъне върху оня склон.
Дори беда сурова да те чака,
пеша не тръгвай ти срещу юнака,
че даже от стрела настигнат, той
едва ли лесно би замрял в покой.
А още и иранската войска
след него би дошла като река.
И как тогава ти с ръка достойна
би срещнал тази сила многобройна?“
Витязът бе съгласен със Тохар.
Той вдигна своя страшен лък и с жар
отпрати мигновено пак стрелата.
Тя прелетя внезапно небесата
и коня чуден рухна в пепелта.
А вождът Тус, обхванат от скръбта,
понесе своя златен щит обратно.
И беше по-нещастен той стократно,
преследван от Форудовия смях:
„Юнако горд, защо избяга в страх?
Без сили да спечелиш сам борбата,
навярно ще пристигнеш тук с войската?
От замъка летеше вик след вик,
не спираха робините за миг:
«О, вижте, благодарни небосклони,
витязът наш как стареца подгони!»“
Но тези думи палеха юнака.
Пешком и гневен, той дойде в бивака,
където го посрещна хор стоглас:
„О, славен воин, ти си пак при нас!
Добре, че жив те виждаме отново
и няма нужда да скърбиш сурово!“
Но друго бе на Гив в гръдта могъща:
щом той видя, че Тус пеша се връща
и всичко чул, потръпна като бор:
„Нима ще изтърпим такъв позор!
Макар да е от царски род витяза,
защо така жестоко ни наказа?
С това, което прави в тоя час,
кой може да се примири от нас?
И нека да не се владее в боя,
но как от него да утихне воя!
За Сиявуш ний тук ще отмъстим,
ала за злото няма да простим.
Зерасп издъхна край скалите бледен,
той бе герой от царски род победен;
и славния Ривниз пронизан бе…
та кой ще му прости под туй небе!
На Кей-Кубад и на Джамшид потомък,
избрал е път измамен този момък.
Но хванал меча, полетял със стръв,
аз ще пролея неговата кръв.“

Замлъкна Гив, взе бронята изкусна
и сякаш че елен напред препусна.
Щом го съгледа младия витяз,
въздъхна тежко и поде на глас:
„Безстрашни са иранските дружини!
Вървят през планини и през долини —
след воина воин — те като скала.
Проблясват брони, вдигат се чела,
но безразсъден Тус пред тях е, боже!
А плът без дух и вожд без ум не може.
Страхувам се кого ще победи:
навярно сам Хосров ще долети —
ръка в ръка ще сложим ние братски
и ще подгоним враговете адски!
Познай кой е ездачът по-добре;
след миг и той ще трябва да умре.“
Тохар веднага зърна исполина и
проговори: „Виждам аз лавина,
същ дракон, а с уста щом духне смел,
от свода пада даже и орел.
На дядо ти той оскверни живота
и сам разпръсна две турански роти.
През степи минал и през планини,
един ли дом остави в съсипни
и плачещи сираци в кръв гореща,
че бе на зъл лъв в лапата зловеща!
Когато брат ти тук спаси от срам,
Джейхун без лодка той преплува сам.
И Гив се казва; в боя е немил,
подобно слон и разбушуван Нил.
Стрела да пуснеш, да подгониш коня,
не ще пробиеш неговата броня,
че тя на Сиявуш била е щит,
и как, и от кого ще е убит!
Ти право в коня изпрати стрелата
и може би ще дойде в миг бедата.
Последвал Тус, тогаз обратно Гив
пеша ще се завърне мълчалив.“
Стрела Форуд извади от колчана;
за бой отново тетивата хвана,
направо в коня се прицели той —
и върна в пътя славния герой.
От крепостта долитна смях позорен,
че беше Гив опечален и морен.
Посрещнаха го ратните велможи:
„Живей и нищо да не те тревожи!
Ранен е конят, невредим си ти
и твоят меч отново ще блести!“
Но тук Бижан — синът му — се обади,
че бе изпълнен той от сили млади:
„О, татко, ти си славен и велик,
пред теб дори и лъв отстъпва в миг.
Сърце и ум си ти, ала защо
с юздата тук трептиш като листо,
подплашен от стрелата на витяза?
Защо от страх гърба си му показа!“
А Гив: „Видях аз своя кон ранен,
тревога от кръвта му пламна в мен.“
Бижан започна той да укорява,
но оня се обърна и тогава
бащата оскърбен нададе вик,
впил в рамото му тежкия камшик:
„Дали все още имаш ум в главата
да помниш на наставника словата,
че тръгнал в бой, за да останеш жив,
е нужно да си малко предпазлив?“
Бижан припламна и с една надежда
започна пред двореца да нарежда:
„Със меч в ръка на коня да летя,
догдето за Зерасп не отмъстя!“
Той пред Гостах пристигна меланхолен
и тъй започна да мълви неволен:
„О, дай ми кон от твоите коне,
що бързоног, прелитнал би поне
през теснината, где врагът бушува;
за него моят тежък меч жадува.
Издига там туранецът снага
и страх изпълва нашата войска.
Но аз пред нея смело ще се нося,
че със делата си ме той ядоса!“
Гостах отвърна: „Опомни се, момко,
напразно за Форуд приказваш громко!
И не тъй лесно ще пристигнеш с кон
до неговия стръмен небосклон.
Два славни коня имам във табуна.
Ако един го отнесе тайфуна
на боевете — като него друг
едва ли ще намеря вече тук.
Изкусният Зерасп какво направи?
Бе смел Ривниз, но свойта кръв остави.
А Гив — баща ти — този страшен тигър,
що даже свода ще събори, — мигар
не бе обърнат в бягство от Форуд?
Та кой ще срине там гранита лют
и ще издигне в крепостта глава!
Криле на ястреб трябват за това.“
А юношата: „Мъката ми стига!
Аз сякаш съм опасан от верига!
Кълна се пред небесния творец,
в луната и държавния венец:
напред ще гоня коня, докогато
не се търкулна мъртъв на земята.“
„Момче — отвърна тъй Гостах без шум, —
за злото не е нужен много ум.“
Бижан се разяри: „Не искам нищо!
Дори без кон витяза ще разнищя!“
„Виж — чу той скоро в отговор словата, —
да те запазя искам от бедата.
Сто хиляди коне да имам аз,
със гривни, що блестят като елмаз,
на тебе до един ги бих отдал,
че кой за дар такъв ще има жал!
Иди в табуна пъстроцвет веднага
и коня, който страшно ти приляга,
огледай, оседлай, сложи юзда;
и нищо, ако падне той в беда.“
Бижан намери кон широкогръден,
такъв друг няма и в света отвъден.
Поставиха му брони — две крила,
че тъй витязът чуден пожела.
А спомнил си за славата велика
на младия туранец, Гив извика
при себе си за скъп съвет Гостах,
че за Бижан — сина му — бе го страх.
Той нареди да облекат момчето
на Сиявуш с доспехите… И ето,
опънал стреме, полетя Бижан
към планината като ураган.