Фирдоуси - Шах-наме

Форуд на хълма пак Тохар попита:
„Кой нов герой към нас е вдигнал щита?
Ти неговото име назови
и кой ще го оплаче тук, уви!“
Съветникът отвърна с реч такава:
„На Гив е син. И — осенен от слава —
в Иран от него няма по-могъщ,
щом влезе в тежък бой, е тигър същ.
Единствено дете, той е имане
за Гив и где каквото хване,
блести. Но право в коня се цели,
че даже шаха ще го заболи,
ако пронижеш ти за зла сполука
в миг броните, що Гив е носил тука.
Но за стрела такава май греша,
той може да се бие и пеша!
Едва ли сам ще го сразиш омразен,
че меча му сече като елмазен!“
Стрелата излетя и падна в прах
Бижановия кон за срам и смях.
Седлото опустя, увисна стреме,
че шлем проблесна към върха без време.
„Хей, коннико — гърмеше ураган, —
сега ще видиш тигър в черна бран!
Ще разбереш какво умея с меча,
макар че моят кон издъхна вече.
А имаш ли в главата малко ум,
не би се застоял на моя друм!“
Тъй викаше Бижан и смел летеше.
А във гърдите на Форуд кипеше.
За втори път изпрати той стрела
и тя премина — сякаш бе игла —
през щита, ала бронята остана
и по-жестока битка се захвана.
С индийския си меч и сетен дъх
Бижан достигна каменния връх
и в шлема на Форуд така удари,
че мигом крепостта слана попари.
Дочу се вой, Форуд обърна коня,
но беше тънка неговата броня
за меча на Бижан: той падна там,
Форуд се втурна към вратата сам.
И още дълго тичаше, догдето
дочу зад своя прашен гръб резето.
А от стените камъни летяха,
Бижан се спря, но викна без уплаха:
„Къде изчезна ти, витязе млад?
Пред пешия се скри като от ад!
Защо не виждам вече аз героя?
Обидно е назад да бягаш в боя!“
При Тус се върна той и му разкри,
що бе видял сред тези канари:
„На тигър този смел витяз прилича;
на смърт в двубоя всеки той обрича
и вледенява чуждото сърце,
а тежкия гранит ломи с ръце!
Не се учудвай ти, не крий омраза,
че няма воин друг като витяза!“
Но към твореца вдигна Тус ръка:
„Ще срине всичко моята войска!
За моя син Зерасп, за мойта мъка
в гърдите ми кипи мъстта сторъка!
И само със кръвта си, в бой нечут,
за всичко ще ми заплати Форуд!“

Щом слънцето се скри зад планината
и спусна се като войска тъмата,
да защитят Форудовия град,
стотици войни спряха във Келат.
Отново здраво спуснаха резето
и зов литаврен огласи небето.
Нощта бе ад, но в ада Джерире
при своя син успя да разбере,
че иде нещо страшно и тревожно
и да заспи й беше невъзможно.
Но призори сънува сън зловещ:
гореше крепостта като във пещ
и сред огньове, сълзи и руини
лежаха мъртви чудните робини.
Видяла в прах и пепел Сепидкух,
тя се събуди от тътнежа глух
на идещия враг… И забеляза,
че приближава краят на витяза.
От кулата се върна тя за миг
и беше тъжен майчиния вик:
„Форуде, сине мой, стани веднага!
Над нас саванът вековечен ляга.
Край крепостта и пътя надалеч
се виждат щит до щит и меч до меч.“
А юношата каза: „Майко славна,
защо проливаш сълзи тъй безславно!
Ще продължиш ли с нещо моя ден,
ако е той отгоре предрешен?
През младостта си бе убит баща ми,
навярно и за мен друг избор няма.
Той падна от Гораевата длан,
мен може би ще ме срази Бижан.
Но ще се бия с дух могъщ и воля,
за милост няма никого да моля!“
Раздадоха там щитове и брони,
Форуд сам свойта ризница прогони,
нахлупи румския си шлем и кръг
описа с кеянидския си лък.
Когато всекидневното светило
от край до край степта бе озарило,
тръба тревожна проехтя навън,
с литаврен гръм и със камбанен звън;
юнашки вик излитна нависоко,
това, що предстоеше, бе жестоко…
И ето че туранския герой
пред крепостта поведе своя строй.
Изви се прах и глъч неимоверна;
то сякаш че смола се спусна черна
над планината, в чийто зъл пролом
звъняха меч до меч и кон до кон.
Напред! — се чу от две страни и страшно
започна боят под небето прашно.
Ядосан пред войската, с прах покрит,
пеша вървеше Тус със меч и щит.
И другите юнаци след юнака
вървяха гневно със десница яка
до оня миг, когато се видя,
че строя там турански оредя
и краят близък вече се показа.
Без щастие бе този ден витяза!
А те му се дивяха: като лъв
се биеше Форуд сред прах и кръв
и пусто от ръката му без време
остана не едно и друго стреме.
Но в миг, уплашен сякаш от смъртта,
назад със своя кон той полетя
и забеляза, сред дола натясно,
Бижан отляво и Рохам отдясно.
Бе явно, че настъпваше беда;
Форуд отпусна потната юзда
и към Бижан се устреми свирепо,
останалото просто бе нелепо.
Ръка той вдигна и разби съвсем
на късове Бижановия шлем.
Иранецът обезумен заплака,
не знаейки каква съдба го чака.
Но тук изникна изведнъж Рохам,
иззад гърба му той се втурна сам
и озверен от загубите, нямо
заби си меча в младото му рамо.
Витязът изрева, потръпна блед,
и пак на коня полетя напред.
Но в миг Бижан с усмивка го догони,
удари коня той и падна коня.
Ала все пак, понесен от бойците,
витязът се намери зад вратите
на крепостта с последен дъх и стон…
А как навън летеше вихрогон!
Робините и майка му най-нежно
на трона го положиха. Метежно
се разридаха в мъката-пожар,
че нямаше Форуд да стане цар.
Те късаха косите си от мъка,
дворецът се тресеше като пъкъл,
а той лежеше побледнял и ням;
но ето че намери сили сам
очите си красиви да отвори
и пред сълзите им да заговори,
едва-едва отваряйки уста:
„Не току-тъй вий чезнете в скръбта!
Иранската войска е безпощадна,
щом дойде тя, с душа за кърви жадна,
ще ви затворят до една във плен;
и моят край ще бъде разорен.
Но този, който тук за мене жали,
сам свойта родна къща да подпали,
на крепостния зид след туй да спре
и литнал, край стената да умре.
Жив никого Бижан да не намери.
А аз към други времена и ери
ще се запътя, че злодея-враг
ме стъпка, като незавързал злак.“
Той се помъчи дъх да си поеме,
но отлетя душата му без време.
За нас съдбата е един факир,
що ни премята през скръбта безспир:
ту праща вятър, ту гърми със бури,
ту ни отнема сините лазури,
сложила меч във вражата ръка,
ту ни избавя после от тъга,
дарява ни със злато, трон, корона,
а след това ни блъска пак от склона
надолу… Затова живей докрай
тук на земята — няма горе рай.
И само нероденият не може
да знае що е смях и скръбно ложе;
а всеки, който е от кръв и плът,
върви весден по своя тъжен път
до края на човешката омраза…
Но жалко! Толкоз млад умря витяза!