Фирдоуси - Шах-наме

И — край. Навърших шестдесет и шест.
Не трябва вече да се лутам днес.
За своя син да мисля ми остава
и тази мисъл ще ме утешава.
Да си отида, беше моят ред,
но моят син замина тих и блед.
Вървя към тебе, сине мой, през здрача
и щом те срещна — всичко ще изплача:
„Наместо аз, ти с младата си гръд
пое без разрешение отвъд.
Защита беше на баща си роден,
но го остави тъжен и негоден.
И затова ли ти си тръгна сам,
защото нов другар намери там?“
Несвършил тридесет и седем зими,
излъган, мина в други дни незрими.
Той бе суров във часове на скръб…
Сега за туй ли ми обърна гръб?
И тръгна, ала мъката остана,
съдбата ми нанесе тежка рана.
Отиде и в градината на бога
навярно търси място, за да мога,
уви, да спра и аз, но там, където
не знае вече връщане сърцето!
Към мене гледа, чака всеки час,
той ми се сърди: тук се бавя аз.
Да, аз се бавя, а той бърза леко,
със старец стига ли се надалеко!
Че аз съм стар, той — млад; баща, той — син,
но без да пита, тръгна той един.
Какво разбрах аз в края на зенита?
На тялото душата да е щита!
И затова сега твореца моля
на слабия да вдъхне малко воля,
а твоя дух така да освети,
че всички грехове да ти прости.

Нощта надвеси своя лик-смола,
Сатурн, Меркурий, Марс обви мъгла.
И върху свода на двореца вечен
луната засия след път далечен:
но беше изтъняла като сърп,
обзета от необяснима скръб.
Угасваше на слънцето венеца,
а въздухът изстиваше с ветреца
на мрака, който като гарван черен
се спускаше над мен неимоверен.
Небето притъмня и сякаш с длан
го бе засенчил злият Ахриман.
И накъдето да обърнех взор,
подобно змей в небесния простор
летеше той, подет от вихри слепи —
навярно негър духаше през шепи!
Вълните на тъмата на възбог
се вдигаха и светлият поток
на слънцето пресъхваше далече —
в умора сводът бе притихнал вече.
Земята се унасяше във сън,
покоят нощен падаше навън.
И този свят изчезваше в миражи
от сенки на дървета и на стражи.
Не виждах птица и не чувах звяр,
добро и зло ведно под свода стар
се сливаха сред мрака мълчаливо
и с всеки дъх се мъчех аз горчиво.
Тогава се надигнах натъжен
и тази, що бе винаги до мен,
помолих: „Запали свещта, любима,
една звезда в градината да има.“
Тя рече: „За какво ти е свещта?
Нали не можеш да заспиш в нощта?“
„Не ми се спи — отвърнах в тишината,
да ме огрее искам светлината.
Дай вино, да започнем двама пир,
свири на чанг и пей, о, мой кумир!“
И тя донесе свещ и вино чудно,
в ръцете й блестяха изумрудно
лимони, дюли, нарове и — ах,
потир, изваян за самия шах.
Игра и пя, и пи в часа нечут,
аз сякаш бях омаян от Харут,
че тя като вълшебница незнайна
ме озари във мъката потайна.
Послушай, що ми каза с поглед мил:
„За хорско благо ти си се родил!
На миналото славно от буквара
ще прочета една легенда стара.
И щом я ти дочуеш тук — за миг
ще се огледаш смутен и велик
в дворци от злато, в битки и победи,
с красавици, велможи и мобеди.“
Отвърнах аз: „О, нежен кипарис,
чети от тази древна летопис.“
А тя допълни: „Ти със вещо слово
на пехлевийски я предай отново.“
Любимата помолих с радост пак:
„Започвай, твоят порив ми е драг.
И любовта ни ще е по-сияйна,
ако, заслушан в твойта реч омайна,
усетя ново чувство, звънне стих,
какъвто само с тебе сътворих.
Така сказанието ще изпея,
че на земята докато живея,
ще дишам с благодарността от бог —
о, нежна пери, с поглед мъдроок!“
И ето че край мене задушевно
прочете тя сказанието древно.
Във стихове ще го повторя аз:
с душа открита слушай моя глас!

Когато се надигна Кей-Хосров,
в света да въдвори порядък нов,
Туран помръкна, в кръв и прах удавен,
че шахът бе непобедим и славен.
И засия небето над Иран,
бе много щедра неговата длан
към знатните мъже; и всичко живо
го славеше навред благочестиво,
повтаряйки: мъдрецът няма мир
там, гдето е цъфтяла тази шир.
Две трети от света Хосров захвана
и беше страшен на мъстта кервана
за Сиявуш; ала веднъж в покой
юнаците край трона свика той,
положи на главата си венеца
и сякаш всичко озари в двореца.
Той пиеше със чаша от рубин,
летеше звън на чанг в простора син.
И всеки беше драг в мига голям:
тук бяха Фериборз и Густехам,
Гударз, Фархад и Гив, юнакът боен,
Горгин, Шапур, що беше смел и строен,
и Тус, от слава дивна увенчан,
Хуррад смелчага, страшният Бижан.
Те пиеха от виното, което
на властелина радваше сърцето.
Навън цъфтеше пролетният свят.
Блестеше гроздовият сок — ахат.
В ухания вълшебни покрай шаха
красавици танцуваха и пяха
и всяка беше като фея нежна,
като робиня — тиха и прилежна.
Но ето че пристигна изведнъж
вратарят и продума този мъж:
„Дойдоха от Армения велможи,
голямо зло сърцата им тревожи.
Те искат да се срещнат с Кей-Хосров,
та всичко да отсъди той суров.“
Началникът на стражата веднага,
към шаха устремен, прекрачи прага,
и той му нареди — да влязат там
арменците, за да ги чуе сам.
Те влязоха, ридаейки до бога,
ръце скръстиха в своята тревога,
наведоха се до земята чак,
и тъй изрече техният юнак:
„Да бъде вечна твоята държава!
Ти си достоен за любов и слава,
но в своята сърдечност помогни
със нещо и на другите страни.
Армения, една от тях, те моли
и ти се вслушай в нейните неволи.
Царувай тук сред радости и мир,
но побеждавай злото пак безспир.
Ти седем части от света владееш
и да помагаш винаги умееш.
Земята ни граничи със Туран,
а нямаме от него ден желан
за труд, че от горите му дълбоки
извират сякаш мъките жестоки.
Работехме ний мирно нощ и ден
и краят ни бе вече обновен,
растяха ниви и стада пасяха…
Но ето че ридаем днес пред шаха:
глигани се явиха изведнъж
и всичко стъпкаха на шир и длъж.
Те имат зъби като слон и тяло
със зурла, що оре подобно рало.
До корен те разровиха полята,
сред степите затриха ни стадата
и толкова дървета за беда
изкорениха, търсейки вода.
Скали дори прегризват те със зъби.
О, мигар сме създадени за скърби?“
Чул думите, които прозвучаха,
посърна мигновено шахиншаха.
Мъгла горчива тихо го обви
и тъй пред всички бавно обяви:
„Витязи, кой от вас желае слава,
кой иска моя трон да защитава,
да полети с глиганите на бой —
и всичко след това ще има той.
Да вдигне срещу злото меча смело —
за мене е това достойно дело.“
Той заповяда в миг — за дар богат —
да се разстеле кърпа от брокат
и царският ковчежник да положи
богатства най-достойни за велможи.
И ето че доведоха конете,
с клеймо от Кей-Кавус, що в боевете
достигаха небесния покров…
Но где бе днеска конникът готов?
Така започна Кей-Хосров тогава:
„Юнаци, увенчани с горда слава!
Тоз, който мойта мъка сподели,
и шахската хазна ще раздели!“
Стоеше всеки, ням и боязлив,
единствено Бижан, синът на Гив,
излезе пред юнаците смутени
и тъй започна с думи вдъхновени:
„Без тебе няма да остане трон,
да бъде вечен твоят небосклон!
Ще се запътя към страната чужда,
че да ти служа само имам нужда.“
Потръпна Гив, бащата на Бижан,
за него този миг не бе желан!
Почете той и шаха, и престола,
а след това, с една надежда гола,
на своя син продума: „За какво
е твоето безумно мъжество?
Ти нямаш капка боен опит, сине,
и може тъй за миг да се загине.
Навред спокойно разучи доброто,
узнай докрай и корена на злото,
а този път неверен остави,
ще се срамуваш след това, уви!“
Разсърди се витязът на баща си,
едва, едва въздържаше яда си,
но каза: „Татко, о, юнако Гив —
защо допускаш, че съм аз страхлив?
И не е нужен тук подобен шум:
по възраст млад съм, но съм стар по ум.
Бижан, синът на Гив, ще влезе в боя
и ти ще се гордееш със героя!“
Допаднаха словата му на шаха,
велможите дори му завидяха,
щом чуха Кей-Хосров: „Витязе, знай,
ти си ни щита, що над нас сияй!
С мъже-герои, на тебе само равни,
за всеки шах ще бъдат дните славни.“
След туй той заповяда на Горгин:
„Напред го поведи под свода син,
че този край за него е незнаен;
бъди му ти приятел всеотдаен!“