Фирдоуси - Шах-наме

Но бог се съжали над младостта,
реши да го избави от смъртта.
Забиваха два тежки стълба вече,
когато се зададе отдалече
Пиран и всичко мигом сам видя:
тълпа шумеше, идеше беда.
И примката висеше там сурово
като оръжие за смърт готово.
Попита той: „Кого ще бесят днес?
Кой е загубил тука свойта чест?“
Отвърна Герсиваз: „Бижан подлеца!
Той оскверни на царя наш венеца.“
Подгони коня старецът за миг
и стигна до витяза — мъченик,
що беше легнал, окован с вериги,
до дън душа измъчен от интриги.
Пиран попита: „Как при нас попадна?
За кървав бой ли спря със сила жадна?“
Разкри Бижан пред воина-исполин
как беше той подведен от Горгин.
И в този миг най-искрено юнака
за всичко, що бе станало, заплака.
„Почакай — каза той на Герсиваз, —
не го беси ти още в този час.
Ще поговоря с царя. И навярно
ще отмени той делото коварно.“
За да спаси витяза от беда,
Пиран пое пак златната юзда
и литна към двореца мигновено,
скръсти ръце пред своя цар смирено,
надвеси се, почете го с поклон,
възхваляйки небесния му трон.
Ала не седна войнът беловлас,
замислен за нещастния витяз.
И царят се досети: неслучайно
той прав стои, пристигнал с нещо тайно.
Попита го: „Какво те носи тук?
От теб по-близък, знай, че нямам друг!
Земи ли искаш още? Или злато?
Бойци? Или дарение богато?
За теб към нищо не изпитвам жал:
какво е то пред твоята печал!“
По-ярко сякаш че просветна свода —
Пиран със трепет благ целуна пода.
И каза: „Да е вечен твоят трон,
бъди за всички светъл небосклон!
Навред из този свят се носи слава
за царя на туранската държава.
Богат съм с всичко аз, но всеки ден
повтарям, че на теб съм задължен.
За себе си едва ли ще се моля,
и бедни аз не знам по твоя воля,
но ми е тъжно, царю наш, че вече
ти от престола ме държиш далече
и царската ти дума не тревожи
най-стария от твоите велможи!
Не тебе ли съветвах аз преди
във всичко — и навред ти победи?
Но ти обърна гръб на мойто слово,
оставил ме в забвение сурово…
Нали, повярвал в тебе, бе дошел
с надежда Сиявуш, витязът смел.
«Не го убивай — казах ти тогава, —
че след това ще дойдат като лава
иранците, начело със Рустам,
и ще ни стъпкат за позор и срам!»
Но ти, изпитал радост и отрова,
тогаз остана глух за благослова.
Или забрави може би, щастлив,
кой е Рустам и кой юнакът Гив?
Или забрави колко пъти тука
иранците са имали сполука,
понесени над ниви и била,
изтъпкани от вихрени крила!
Та от кого ще бъдеш оправдан —
не е в калъфа меча на Дастан.
Рустам, синът му, с него ще пристигне
и плач до небесата ще се вдигне.
О, царю, тази мъка не е нова:
миришеш цвете, пълно със отрова!
Убиеш ли Бижан — ще пламне бой
и ще забравиш що е туй покой.
Да, ти си цар и ние сме покорни,
но ти отбягвай стъпките позорни.
Спомни си: колко мъка изтърпя
на Сиявуш, витязът, след смъртта.
Живеем днес като добри съседи,
но още помним техните победи.
О, господарю, прецени добре:
защо от глупост трябва да се мре!
Ти знаеш сам каква съдба ни чака
от Гив храбреца и Рустам юнака.
Могъщ и зъл, ще литне като барс
за своя внук да отмъсти Гударз!“
Той искаше да угаси пожара,
но гневно му отвърна господаря:
„Нима не знаеш за позора мой,
що ми навлече този млад герой.
И дъщеря ми, връх на произвола,
посрами царя, оскверни престола!
На поругание отдаде тя
неземната тюрчанска красота!
И как ще седна върху трона златен
след присмеха отвред невероятен.
Щом не обеся още днес Бижан —
вестта ще тръгне като великан
към хора и селения далечни
и мъките ми ще изглеждат вечни.“
Пиран тогава тъй възхвали царя:
„Щастлив и справедлив е господаря.
Съгласен съм със думите ти аз:
честта си защищаваш в този час,
ала все пак разумен е съвета,
да се премисля не е участ клета.
И нека са присъдите сурови —
но замени бесилото с окови:
на шаха ще дадеш добър урок,
той няма да е вече тъй жесток.
От книгата на дните ще изчезне
тоз, който в твоята тъмница влезне!“
И царят сякаш че премисли сам,
съветът бе достоен и голям,
и някак изведнъж двореца чуден
засвети с по-друг блясък изумруден.

На Герсиваз Афрасиаб изрече:
„Окови здрави приготви, човече,
и този нечестивец от Иран
в тъмницата да бъде окован,
след туй открий на Маниже следите,
вържи я от главата до петите
и тъй в подземието я хвърли —
да плаче там и нека я боли!
Прати да се намери оня камък,
що падна от небето като пламък —
на слонове да се докара тук,
че стражник по-добър не трябва друг!
Ще ни избави мигом от несгода —
на пещера с дух зъл е пазел входа.
Ти затвори със него и Бижан,
да съхне и да вехне поруган!
А след това открий за миг и тая,
що пред греха съдбовен не изтрая,
лиши я ти от свита и дворец,
свали сам осквернения венец
със думите: «Такъв ли край мечта?
Да оскверниш баща си пред света!»“
Опозорен пред всички, аз тъгувам,
с отворени очи в нощта будувам.
Затуй до ямата я довлечи:
в капана вече птичката цвърчи!
Кажи й: „Бе за царя ти отрада,
но на Бижан сега се радвай млада!“
Отдалечи се Герсиваз веднага,
за него тази заповед бе драга.
Витязът бе с вериги окован,
повлякоха го тъжен, изтерзан,
върху ръцете — с тежки белезници,
що пееха като злокобни птици,
под ключ или в кафез несвестен.
Нещастника, що бе красив и честен,
захвърлиха надолу със главата
и с камъка затиснаха вратата.
След туй с дружината си Герсиваз
пое към Маниже; и в този час
дворецът и вълшебен бе разграбен,
че всеки беше зъл и безпощаден.
Наметната с халат и чернокоса,
пред Герсиваз тя се показа боса,
но скоро я повлякоха назад
под облака на пясъчния ад.
„Пустинята е твоя — той й каза, —
тук можеш да се грижиш за витяза.“
И ето че остана тя сама,
в очите — сълзи, а в гръдта — тъма,
понесена от мъката безока.
Отмина ден, течеше нощ жестока,
когато зърна царската тъмница,
пред входа й порови със десница
и си отиде с първата зора…
Изпроси хляб — кора подир кора, —
а през нощта се върна край затвора,
луната и показа с лъч отвора
и тя изсипа хляба с плач и стон…
Тъй мъката и стана вече трон.