Фирдоуси - Шах-наме

Повика скоро своя писар шаха,
че мислите му към Бижан летяха.
Писмо той продиктува до Рустам
и беше то изпълнено със плам:
„О, ти, що сред юнаците си пръв
и в боя си по-страшен и от лъв!
От нашите предци си ми наследство,
за битки си готов от свойто детство.
На трона ти си вярната опора
и твоят меч ни пази от позора.
И леопард в спор с тебе би умрял,
едно ли морско чудо си видял,
ала пред нищо ти не сведе стан
дори когато бе в Мазандеран.
О, колко венценосни властелини
и победи по хълми и долини!
Ти прекрати туранското коварство
И в прах превърна царство подир царство.
На славните дружини си водач,
не те смущава вражеският плач.
От теб далече злото черно бяга,
ръката ти царе на трона слага.
И твойто име е като печат
в Туран и Чин, познали що е ад.
Каквото вържеш, сам развързваш леко,
отвежда твоят царски път далеко.
Ти имаш всичко сам от този свод:
мощта на слон, богат и славен род,
и сила във желязната десница,
разбила тежко не една тъмница.
И ето че настъпи твоят час,
за да помогнеш на един витяз.
На целия Гударзов род, злобливи,
туранците налитат като диви!
Гударз и Гив, сега със зла съдба,
стоят пред теб с надежда и молба.
Ти знаеш колко ги ценя дълбоко,
по сан край мене те стоят високо.
И ти сега им помогни в бедата,
от мен ще имаш всичко за борбата.
Подобен удар май за първи път
към тях се е насочил като смърт.
Бижан за Гив бе истинска опора,
усеща вече старецът умора,
но с мойта почит Гив е обкръжен,
че той ми е съветник най-почтен,
и моето семейство го почита —
в беда и радост той за нас е щита!
Когато туй писмо получиш ти,
веднага с Гив към мене полети,
и ще започнем ние с теб веднага
една беседа искрена и драга.
Ще бъде много щедра мойта длан,
за да се върне пак при нас Бижан.
Не ще пожаля ни бойци, ни злато —
юнако, замини в Туран, когато
получиш всичко, за да зърна тук
отново славния Гударзов внук!“

И щом писмото подпечата шаха,
от Гив най-благи думи прозвучаха.
Пое го той, че бе за него то
като най-скъпо пролетно писмо.
И тръгна с двайсет войни от двореца,
в молитвите прославяйки твореца.
Препускаше той в тръс за към Систан,
в пустинята замислен за Бижан.
По-бръз и от сокол Хирманд премина
и времето смали наполовина.
Летеше Гив, понесен надалеч,
в сърцето — болка като че от меч.
Но го съгледа някакъв патрул
и ехото повтори към Забул:
„Един витяз, незнаен юначина,
лети към нас със своята дружина,
за меча се държи във този бяг
и рее във простора боен стяг.“
Чул тази вест на своя дом от прага,
Дастан възседна коня риж веднага
и полетя героя белобрад:
„Навярно ще нападнат моя град!“
Ала видя, че туй е Гив, юнака,
взел своя меч в десницата си яка.
И пак помисли: „Що ли става там,
че го изпраща Кей-Хосров насам!“
Без сили сякаш беше Гив и бледен,
в гърдите си останал с дъх последен.
Поклониха се… След това Дастан
попита как е шахът на Иран!
Възкликна Гив: „Юнако белоглави,
с най-чудни думи шахът наш те слави!“
И му разказа той за свойта скръб,
лежеше във затвор синът му скъп.
„Нима не виждаш как от сълзи тежки
изгубих вече образа човешки!“
Внимаваше във думите му Зал,
усещаше и ярост, и печал.
И гостът за Рустам поде несмело:
„Дойдох при него аз по важно дело.“
Отвърна Зал: „Наблизо той ловува,
но скоро ще се върне да пирува.“
Прошепна Гив: „Ще тръгна в този час
писмо от Кей-Хосров му нося аз,
а ти ни чакай в своя дом сияен
да седнем трима в разговор омаен.“
А Зал: „Защо така се мъчиш ти самин
ще се завърне скоро моят син.“
И двамата потънаха в чертога,
че тъй им бе отсъдено от бога.
Но скоро Гив чу тропот на копита:
дойде Рустам със вярната си свита.
И щом остави своя славен кон,
Гив го посрещна с трепетен поклон.
И пак сълза подир сълза горчива
пътека издълбаха мълчалива.
Рустам видя, че той пламти от мъка
и неговата болка е сторъка.
И си помисли: „Ясно, ден суров
настъпи за Иран и Кей-Хосров“.
Пое в прегръдка Гив и без уплаха
попита най-сърдечно той за шаха,
за Тус и за Гударз, за Густехам,
за всички войни, непознали срам,
за храбрите Рохам, Шапур, Фархад,
Бижан, Горгин, що е от род богат.
Щом за Бижан спомена сам юнака,
баща му се наведе и заплака,
застена, зарида и каза там
най-чудните похвали за Рустам:
„Живей, водачо на юнаци славни,
опора на царете стародавни!
До дън душа ти ме зарадва тук,
когато за Бижан отрони звук.
На мъртвия ще върнеш ти душата,
на стареца — страстта и стремената.
Щастливи са иранските витязи,
привет ти пращат, твоят меч ги пази.
Едничък само моят син Бижан
в тъмницата линее окован.
Но как, кажи ми, вече стар и слаб,
да понеса съдбата като раб!
Аз бях баща и моят син бе чуден,
но ето че ме чака пътя труден —
без него, там изчезнал без следа.
Кой помни в моя род такваз беда?
И затова сега пред теб се мая,
не зная аз какъв ще бъде края.
Скръбта ме мъчи, плаче моят взор
и се смрачава синия простор.
Взе шахът чашата благословена,
що отразява цялата вселена.
На бог той дълго се моли самин,
Ормузд почете, месец фарвардин.
Напусна храма и дойде в двореца,
положи на главата си венеца,
във чашата се вгледа той за миг —
и там се появи светът велик!
Съгледа Кей-Хосров, че във Туран
лежи в окови моят син Бижан.
Тогава шахът ме изпрати тука,
пред тебе да се моля за сполука.
Измъчих се, в скръбта събирам вежди
и пак усещам някакви надежди —
че само твоят меч ще ме спаси
и с радост моя дом ще огласи!“
Замлъкна и въздъхна Гив дълбоко,
сълзи от кръв се стичаха жестоко.
Предавайки писмото, той изрече,
че и Горгин лежи затворен вече.
Пое писмото в огнен бяс Рустам,
ненавистта избухна като плам
и той прокле Афрасиаб — злодея,
че бе горчив на мъката елея.
Освен това той беше тъст на Гив,
а сам сестра му водеше щастлив
и Фарамарз наричаше я мамо…
А пък Бижан бе син на дъщеря му.
Така че Гив му беше като брат,
затуй Рустам изгаряше от яд…
Чу Гив: „Това решение ще взема:
седлото няма аз от Рахш да снема,
догдето не освободя Бижан!
Подобно буря ще влетя в Туран
и през окови, пламъци и дим
синът ти ще се върне невредим.“