Фирдоуси - Шах-наме

Яви се Гив пред шаха и разказа
през сълзи за съдбата на витяза.
Решен за мъст, така започна там:
„Бъди щастлив, от всички най-голям!
И вечно слънцето над теб да свети!
Но дните ми се нижат вече клети.
Нима не знаеш що се случи с мен?
Далеч изчезна моят син рожден.
Живееше той светло и тревожно,
ала без него — ми е невъзможно.
Дойде Горгин, изгубил срам и чест,
и за Бижан донесе тъжна вест,
че бил пропаднал някъде в гората,
на злия дух подведен от играта.
И само неговият кон остана
да цвили над душевната ми рана.
Ти, царю на царете, отсъди,
каква съдба Горгин да сполети!“
В сърцето си Хосров усети жал,
под свода на венеца засиял.
Седеше той на трона мълчалив
и побледнял; така попита Гив:
„Какво разказа за това Горгин?
Къде е той оставил твоя син?“
Докрай разказа всичко Гив пред шаха,
сълзите по ресниците трептяха,
но Кей-Хосров му рече: „Не тъжи,
отново твоят син ще те теши.
Да бъде твоята съдба велика:
ще се завърне пак при теб войника!
Аз имах с мъдреците куп беседи,
приех и звездобройците-мобеди,
и беше ясно тук като на длан,
че трябва да нападнем ний Туран,
За Сиявуш, баща си, ще мъстя,
додето съществувам на света.
И в този бой Бижан ще ми помогне,
кръвта туранска няма да го трогне.
Ти не плачи: ще имаш твоя син.
Сега ще се заема със Горгин!“
Напусна Гив двореца с плач и мъка,
не го смири и шахската заръка.
И ето че Горгин пристъпи плах,
повикан бързо от самия шах,
що бе останал сам върху престола,
огрян на свойта власт от ореола.
Той приближи, земята в миг целуна,
а след това потръпна като струна,
че бе обхванат целият от срам,
без мяра в своите похвали там.
Поднесъл тихо зъбите-елмаз,
Горгин изрече със елеен глас:
„С победата съюза ти е вечен,
и всеки ден за теб да е сърдечен,
и враговете, щом се развъртиш,
като глигани да обезглавиш!“
Огледа шахът зъбите вълшебни
и каза: „Да, ще бъдат тук потребни —
ала къде остави ти Бижан?
Дали не го отвлече Ахриман?“
И той Горгин погледна изпод вежди,
що тръпнеше, останал без надежди,
изпит и бледен, цял от страх обзет,
повтарящ своите лъжи безчет.
И пак за оня лов започна слово,
без връзка срамно лъжеше отново —
но думите превръщаха се в гняв
във мислите на шаха величав.
Прекъсна той лъжеца най-позорно
и го запита в този миг повторно:
„Ти чул ли си за мъдрия Дастан —
какво е казал този великан:
«Какво е в боя даже някой барс
пред славните потомци на Гударз!»
Добре, че се боя от лоша слава
и бог десницата ми направлява —
а иначе бих казал за лъжата
палачът да ти отсече главата!“
Той каза на придворните ковачи:
„Вериги тежки този мъж да влачи!“
И с тях Горгин потегли изтерзан,
да помни как е лъгал за Бижан.
Пристигна Гив и Кей-Хосров изрече:
„Търси Бижан у нас и надалече,
войници ще изпратя аз навред,
светът да преобърнат те подред.
Повярвай ми, юнако, че от днес
за твоя син ще ловя всяка вест.
Но ако даже нищо не узная —
ти сълзите си запази за края.
О, нека само дойде фарвардин
и грейне сводът пролетен и син
във времето, когато свежи листи
ухаят във душите ни лъчисти,
а над пръстта лежи зелен брокат
и призори е росен благодат,
когато всичко живо разцъфтява,
а бог Ормузд ни тихо благославя!
Тогаз ще взема мойта чаша аз
и в нейните стени като елмаз
в миг ще огледам седемте планети
и всичко, що през нощите ни свети.
Ще почета там праотците, бог
със благодарност, че ни съди строг.
Тогава, от вселената огрян,
аз ще открия твоя син Бижан!“
Отпусна Гив сърцето си кораво,
че словото на шаха беше право.
И рече, сякаш в радостта крилат:
„Живей навеки, царю, в този свят!
Ти покори съдбата, а във боя
бъди венецът славен за героя!
Съди ни ти на царския си трон,
що ни огрява като небосклон!“
Отново Гив двореца свят напусна.
Отряд подир отряд след туй се спусна
към всичките посоки на света,
да зърнат там поне една следа
от момъка, пропаднал изведнъж.
Но пак го нямаше нашир и длъж.

Пристигна разцъфтяла пролетта.
Но Гив отново чакаше вестта
за своя син и някак натъжено
пред шаха пак се появи смирено.
Той го посрещна и разбра за миг,
че няма радост в този мъченик.
Облече се, пое с походка няма
и падна на колене посред храма,
отправил молещ поглед към Яздан,
да му открие в този миг Бижан.
Той молеше за помощ от твореца
и всяко зло проклинаше в двореца.
От храма се завърна Кей-Хосров,
пое венеца и със трепет нов
в ръката си взе чашата вълшебна —
вселената му бе сега потребна.
Той седемте планети зърна сам
и всичко, що му предстоеше там.
Сияеха съзвездия красиви,
едни със мъка, други с дни щастливи!
Сатурн, Марс, Юпитер, Венера, Лъв
и Слънцето, Луната с цвят такъв,
че нейните отблясъци подзвездни
огряваха и върхове, и бездни.
След туй във седем краища дълго взрян,
той никъде не виждаше Бижан!
И ето че в туранските тъмници
Хосров го зърна, стенещ в белезници,
с вериги окован, зовящ смъртта
да го избави мигом от скръбта.
Ала едно момиче, с царски стан,
се грижеше неспирно за Бижан.
Извика шахът: „Твоят син е жив!
Юнако страдащ, днес бъди щастлив!
И нищо, че е окован в тъмница,
ти меча славен пак хвани с десница.
В Туран се мъчи твоят скъп витяз,
но чудна хубавица му е страж.
Уви, аз виждам как сега той страда
и няма за сърцето му пощада.
Скърбят и двамата и плачат те.
И като облак болката расте.
Той гледа натъжено, безнадеждно,
като върба през май трепери нежно,
а мислите му все са към Иран
и близки имена мълви Бижан.
Като утеха сетна в полумрака
спасение от свойта смърт той чака.
Но кой да му помогне е готов?
Да го избави от гнета суров?
Към дракона кой иска да поеме
и на Бижан оковите да снеме?
Едничък може всичко туй Рустам:
той даже кита ще повдигне сам!
Иди в Нимруз, юнако знаменити,
това, що знаеш, в тайна запази ти.
И неотдъхнал нито нощ, ни ден,
ти на Рустам предай писмо от мен.
Ще му разкажа всичко аз подробно
и твоя син ще диша пак свободно!“