Фирдоуси - Шах-наме

За пир разцъфна шахската градина,
че тъй бе заповядал властелина.
Под сянката на цветоносен клон
поставиха в миг златния му трон.
И този кът, постлан с килими чудни,
засвети със звездите изумрудни
край славния и несравним престол,
засенчен от един юнашки ствол.
Не ствол — сребро и клонки-кехлибари,
със обеци от бисери прастари.
Наместо листи там на всеки клон
блестеше хризолит и халцедон.
И портокали грееха богато,
но бяха всички те от чисто злато —
като тръстики кухи до един
за мускуса и виното-рубин.
И мирисът върху престола златен
струеше като вятър ароматен.
Но ето че пристигна Кей-Хосров,
сияен под небесния покров.
Огледа той иранските велможи,
накичени с венци и скъпи кожи.
И гласовете им звучаха дивни,
бе всеки с пояс, обеци и гривни.
Седяха те до своя властелин,
облечени в брокат от Рум и Чин.
Лицата им — като лалета свежи —
изгаряха от трепетни копнежи.
Те пиеха за щастието свое
и пееха, и палеха алое
до оня миг, когато шахът сам
им даде знак да дойдат със Рустам.
Той бе решил с юнака най-могъщ
да поговори като мъж със мъж.
Така започна Кей-Хосров тогава:
„Юнако благороден, чест и слава!
Ти — щита наш, под твоите крила
сияят всеиранските дела.
Във столицата или надалеч
готов е да ни брани твоят меч.
Ти знаеш на Гударз за синовете,
как ги почита царят на царете,
съветите им колко аз ценя
във сладък пир или пък на война.
Аз се измъчвах, плаках мълчалив,
но кой ме чу, освен юнакът Гив!
Сега над него се изви бедата,
изгуби своя чуден син бащата.
И ако ти не ми помогнеш — кой
от теб е по-достоен в мир и бой!
Бижан в Туран сред врагове линее,
навярно няма дълго да живее!
Вземи каквото искаш, но иди
и този славен момък доведи.“
Рустам пръстта целуна в миг пред шаха
и пак похвали чудни прозвучаха:
„Ти грееш като слънце всеки час,
за да зарадваш всекиго от нас.
Ни гняв, ни нужда да изпиташ вече,
да гинат враговете ти далече!
Така ни осиява твоят лик,
че и праха от тебе е велик.
Зората с твоя нежен взор сияе,
луната шах такъв до днес не знае.
Ти победи, всели добри закони
и драконите в дън земя прогони.
Единствено да бъдеш ти щастлив,
на тоя свят съм аз все още жив!
И съм готов след всяка твоя дума
да полетя на своя дълг по друма,
понесъл стяга на властта могъща,
която в пепел всеки враг превръща.
Да се превърне въздухът на пещ —
за Гив едва ли ти Рустам ще спреш.
Врагът очите мои да извади —
ще продължа през кърви и прегради.
На шаха аз отдавам свойта мощ
и нямам нужда от бойци и вожд.“
Гударз и Фериборз, Шапур и Гив,
и още много там, в мига щастлив,
благословиха трепетно юнака,
разбирайки каква съдба го чака.
Наляха пак, изправи шахът стан —
наздравицата беше за Дастан!
Пи властелинът, благ от радостта,
че вече беше близо пролетта.

Разбрал, че е пристигнал исполина,
от тъмния затвор на властелина
Горгин писмо написа до Рустам:
„О, ти, що не познаваш в боя срам!
Дърво на славата си ти, вратата —
към милостта, наш щит — в борбата!
Страхувам се сега да те тревожа,
но ти си най-великият велможа.
Решила е съдбата този път
да угаси в мен слънцето и — смърт.
Завърши всичко моята десница
и чакам края в царската тъмница.
Във огъня да вляза съм готов —
да ме помилва само Кей-Хосров!
Да ме спаси от участта неверна,
от старостта, от тази дупка черна,
и подир тебе ще се втурна аз
във боя за нещастния витяз:
да го спася от лапите на злото
и да поема пътя на доброто.“
Рустам получи словото човешко,
прочете го докрай, въздъхна тежко.
Той знаеше: виновен е Горгин —
ала му дожаля като за син.
„Върни се! — заповяда на боеца. —
Предай това от мене на хитреца:
«Забрави ли как беше победила
пантерата коварна крокодила?
Ако над твоя разум е страстта,
ще дойде неминуемо смъртта,
а щом умът над чувствата владее,
в легенди твойто име ще живее.
Като лисица беше до Бижан,
но се намери в мрежи омотан.
Не заслужаваш ти, човече низък,
да се говори с тебе като с близък,
ала усещам, че достигна ти
на мъката до черните врати.
Звездата ти отново ще запаля,
макар че за глупците аз не жаля.
Врагът когато бъде победен
и дойде тук Бижан освободен,
ти ще излезеш радостен на воля,
че аз за милост шаха ще помоля.
Но не намеря ли в Туран витяза,
не мога от смъртта да те опазя.
Ще вляза пръв във боя най-суров,
по волята на бог и Кей-Хосров,
и ако тук не се завърна жив,
за своя син ще се разплаща Гив.»“
Стъмни се и звездите затрептяха,
Рустам не бе говорил още с шаха.
Но ето че отново зазори,
Хосров престола златен озари.
И в този ранен час пред властелина
покорно се представи исполина.
И промълви: „О, царю превелик,
сияе над земята твоят лик.
В оковите злодея се разкая:
за теб той иска да умре накрая.
И ако ти сега не му простиш,
от вярата ни ще го отвратиш.
Тоз, който не постъпи тук по разум,
от своя грях след туй ще е наказан.
Спомни си за Горгин, юнака наш,
на твоя трон той беше верен страж.
И много пъти срещу враговете
летеше смел за царя на царете.
Прости му ти сега с душа честита,
достатъчно е туй, що той изпита.“
Зарад юнака още в този ден
Горгин от шаха бе освободен.