Фирдоуси - Шах-наме

Щом Маниже научи за кервана,
тя в град Хотан пристигна изтерзана.
И пред търговеца, прочут навред,
спря гологлава, тъжна, с образ блед.
С ръкав изтри сълзите си солени
и тъй продума с мъки спотаени:
„Труди се безпогрешно всеки ден,
от злато и ахати озарен!
Да те повика в час добър съдбата,
да не изпиташ в този свят бедата!
Купувай и продавай тук и там,
дано не видиш загуби и срам
на разума по стръмните пътеки!
Да бъде твоят край щастлив навеки!
Как е войската славна на Иран?
Къде е Гив, Гударз?… А за Бижан
известно ли е, че лежи в тъмница?
Кой воин ще му подаде десница?
Та мигар този момък превелик
тук ще изгние като мъченик?
Той страда, окован с вериги тежки,
подхвърлен там на мъки нечовешки,
в подземието черно на скръбта.
Угасва за очите му света,
от скръб по него вече сън не зная,
и може би ще дойде скоро края.“
Изплаши се Рустам от реч такава
и се развика, вдигна страшна врява:
„Поемай пътя си обратен пак,
аз не познавам никакъв юнак,
за Гив и за Гударз не съществувам
и, както виждаш, мирно си търгувам!“
Тя го погледна с укор и омраза,
заплака и такива думи каза:
„Дойдох при теб в най-скръбния си ден,
ала защо си толкоз груб към мен?
Щом не разбираш мойта несполука,
не ме гони сега поне оттука!
О, кой на нищия отказва дан?
Нима такъв се е родил в Иран?“
Рустам отвърна: „Дъщеря на злото,
хей, сатана, отивай си, защото
ще ми объркаш с приказки кантара,
всецяло съм погълнат от пазара.
Не ме засяга тъжен ли, суров
е твоят жребий. Страдай от любов!
А моята ръка ще си търгува.
И нека Кей-Хосров да си царува
далече, сред робините щастлив.
Аз не познавам ни Гударз, ни Гив.“
Но се смили над бедната жена,
слугите и донесоха храна.
Рустам със нея насаме остана,
и каза: „Разкажи за свойта рана.
Защо ми ти говориш за Иран?
За Гив и за Гударз? И за Бижан?“
А Маниже: „О, не бъди жесток!
Ще разбереш ти изворът дълбок.
Оставих за минута аз витяза,
че ти като надежда се показа.
Дойдох да те попитам за Хосров,
дали насам замисля поход нов!
Но ти като надзорник беше строг.
Или не се боиш сега от бог?
На цар Афрасиаб съм дъщерята.
Все още мойта плът е непозната,
дори и за деня, и за нощта —
а ето че линея в нищета
и прося тука хлебеца ечмен…
Защо ли бог е тъй жесток към мен?
Дали си срещал жребий по-нещастен?
И чува ли ме тоз, що е най-властен?
Бижан лежи във царската тъмница
и не съзира ни една звездица.
Лежи, в желязо тежко окован,
очаква в мъки своя край Бижан.
И затова сърцето ми линее,
а на сълзите ручеят се лее.
Ако се върнеш някой ден в Иран
и срещнеш ти Гударз, тоз вожд призван,
или отидеш на Хосров в двореца
и видиш Гив или Рустам храбреца —
предай им, че Бижан лежи в неволя,
за този славен воин аз се моля
на помощ да му дойдат през степта
и го спасят най-сетне от смъртта.“
„Княгиньо — каза той, — ти си елмазна,
но нека твойта скръб не е напразна.
Защо не пратиш знатните мъже
при царя със молба от Маниже?
И може би баща ти ще се трогне,
и на Бижан — витяза — ще помогне!
Страхувам се, че той ще се обиди,
ако замесен в делото ме види.“
Рустам повика своите готвачи
и им възложи само две задачи:
Да изпекат едногодишна дропла,
да я загърнат със лепьошка топла.
Като вълшебник, пръстен със ахат
положи там, бе пръстенът с печат. И каза:
„Отнеси сега храната,
че ти на страдащите си звездата.“

Пристигна тя до царския затвор,
наведе се над малкия отвор
и бързо спусна Маниже бохчата
на този, който носеше в душата.
Бижан бе изненадан и печален,
гласът му идеше унил и жален:
„Любима, откъде пристигаш ти?
Кой иска с таз храна да ме свести?
За твойта мъка станах аз причина
и по-добре ще е, ако загина!“
А Маниже: „Търговец от Иран
с кервана свой пристигна във Хотан.
Докара той рубини и ахати,
килими и коприни, и брокати,
че мъдър е, веднага се познава —
каквито искаш бисери, продава.
Човечен е, изглежда вече стар,
той край двореца построи пазар.
И сам ми даде блюдото вълшебно
и рече свято: «То ще е потребно
за твоя изгладнял страдалец млад,
щом иска още — пак тръгни назад.»
Бижан разчупи питата заветна
и сякаш пред очите му просветна.
Разтроши той и птицата варена —
и засия тъмницата стъмена,
че пръстен чуден се търколи там,
на който бе написано «Рустам»
със нежни букви, тънки като косъм.
Витязът беше като омагьосан:
дървото на света ли се разлисти,
или изгряха поривите чисти!
И се разнесе смях щастлив и громък,
ликуваше затвореният момък.
Побърка ли се изведнъж Бижан?
Та кой така се смее окован?
И Маниже реши: «Безумец само
така се смее в злото най-голямо.»
Попита тя: «Какъв е този смях?
Така да се държиш — това е грях!
Как може да се смееш в този трап?
Или забрави за Афрасиаб?
Кажи ми ти, дали пък не видя
на хоризонта радостна звезда?»
Бижан отвърна: «Всичко ще премине!
Иранският витяз не ще загине!
И ако ти сега се закълнеш,
че няма тайната да издадеш
и да ме хвърлиш във беди отново —
ще ти разкрие всичко мойто слово.
Известно е, че женската уста
не се затваря, не търпи юзда.»
Обидена княгинята изрече:
«Как туй да понеса? Не мога вече!
Защо ме мъчи още този свод?
Скръбта ми няма край, не виждам брод.
Аз ти отдадох всичко съкровено,
а ти все още се съмняваш в мене!
Роднините, баща ми, цял Туран
с презрение ме гледат за Бижан.
Венец от злато имах аз по-рано,
но зарад теб бе всичко поругано.
На тебе се надявах само аз —
но виждам, нямам нищо в този час.
О, боже, що ми повече остава:
Бижан във любовта ми се съмнява!»
«Така е, мила — рече той смутен, —
изгуби всичко ти заради мен.
Но всичко дава бог и бог го взима!
Сега ме чуй, страдалчице-любима:
в тъмницата изгубих своя ум,
ала със теб ме чака светъл друм.
О, този стар търговец на ахати,
що със храната чудна те изпрати,
е тук — да ме изтръгне от смъртта,
а всичко друго там е в хитростта.
Навярно бог над мен се е смилил —
и пак ще ми възвърне свода мил.
И ти, от грижите освободена,
ще се смириш с душа успокоена.
Иди и му кажи със радост плаха:
„Юнако! О, приятелю на шаха!
Бижан ти само можеш да спасиш.
Не си ли ти героя с коня риж?“»
Политна тя с поръка от витяза;
Рустам намери, всичко му разказа.
Разбрал, че във тъмницата Бижан
със нея споделил е тоя план,
че ден и нощ в неволя твърдо чака
ръка да му протегне някой в мрака —
той рече: «О, незнайна красота,
да бъде вечна в тебе любовта!
Ти за Бижан изпита много мъка,
повехна твойта младост във разлъка.
Кажи му ти: „Тъй бог е наредил,
владетелят на Рахш се е явил.
С добри дела той беше увенчан
в Забулистан, в Иран и във Туран.“
Но тайната със него споделила,
бъди все тъй внимателна и мила.
Дърва ти много струпай на грамада
и през нощта ги запали на клада.»“
Сияеха над нея висините,
изсъхнаха сълзите по скалите.
И тя със трепет полетя назад,
където той лежеше като в ад.
И рече нежно на Бижан: "До дума
изслуша ме Рустам и тъй продума:
"Рустам стои пред тебе в този час,
Бижан когото е зовял на глас.
А ти защо така скърбиш горчиво,
и гаснеш в нищетата мълчаливо —
кажи му: „Няма да изгниеш в гроба,
че като тигри ний горим от злоба.
Сега, когато те намерих тук,
от меча ми ще се отрони звук.
В земята ноктите си ще наточа,
ще хвърля камъка, при теб ще скоча.“
И още: „Щом нощта, подобно звяр,
се отърве от слънчевата жар —
огромен огън запали в простора,
за да не сбъркам пътя към затвора.“„“
От думите, що чу Бижан в тъмата,
по-радостно му стана на душата.
И към небето той нададе вик:
„О, всепрощаващ истински съдник!
Ти ми помогна тук да оживея.
Със праведна стрела срази злодея,
от подлеците с щит ме защити,
че колко аз се мъчех — знаеш ти.
Навярно ще се върна в края роден
и ще се видя най-подир свободен…
А ти, любима, планина от скръб
понесе зарад мен на своя гръб.
Отдаде ми сърцето си, душата
и най-последна стана на земята.
Заради мен остана без дворец,
без майка и баща, престол, венец.
Но ако аз от тази паст изляза
и видя пак на свода син елмаза —
ще правя туй, което каже бог,
ще вляза смело в боя най-жесток
и ще ти служа като шах достоен,
под сянката на любовта спокоен.
Вдигни отново тежкия товар,
но знай — сърцето ми ще имаш в дар.“
… Тя се запъти за дърва в гората,
пращяха сухо клони в тишината.
Бе още ясен слънчевият свод,
но сенките извиха хоровод.
До хоризонта слънцето достигна.
Войската на нощта напред се вдигна.
И сякаш че вселената безкрайна
се преобърна и превърна в тайна.
Подгонен бе денят от мрака чер,
остана само лунният фенер.
Проблесна огън в нощната мъгла
и запламтя нощта като смола.
В миг — звън — не бе ли чаша медна?
Или пък Рахш се носеше победно!