Фирдоуси - Шах-наме

Рустам облече тежката стомана,
завърза своя пояс, взе колчана.
Погледна свода със душа честита,
от бог Яздан помоли за защита.
Той рече: „Искам да спася Бижан —
да ослепее всеки враг незван!“
И седемте юнаци той повика
да се подготвят за борба велика.
Поеха към нечуваното зло,
седеше всеки върху трон-седло.
Отпред — Рустам, пред погледа му — пламък,
огрял пред входа оня тежък камък,
захвърлен от небето изведнъж;
тъмницата съгледа този мъж
и промълви на своята дружина:
„За славния венец на властелина
ще стане камъкът на прах и дим,
от него входа ще освободим.“
Юнаците напуснаха седлата
и всеки се насочи към скалата.
Подхванаха я със ръце злочести,
но камъкът дори не се отмести.
Застанаха те, плувнали във пот,
пред чудото на този черен вход.
Тогава и Рустам остави коня,
със пояса пристегна свойта броня,
отправи към небето пак лице,
повдигна камъка като перце
и във леса на Чин го той запрати,
учудил и небето, и земята.
А след това извика към Бижан:
„Витязе, как си в черния зандан?
Ти можеше да имаш богослова,
ала взе чаша, пълна със отрова!“
Бижан отвърна тъй от полумрака:
„Дали бе труден пътят за юнака?
Но вече свърши моята беда:
вселенската отрова е вода!
Живях без хляб, без вяра във сърцето,
земя — желязо, камък груб — небето.
Единствено очаквах тук смъртта,
че беше непосилна в мен скръбта.“
Рустам продума: „Не тъгувай, стига!
Яздан разкъса твоята верига.
Сега, витязе, вдигнал рамена,
молбата ми към тебе е една:
бъди към своя враг великодушен
и винаги бъди ти благодушен.“
Бижан изрече: „Ти си тъй грижовен,
ала Горгин пред мене е виновен!
Не знаеш ли, юнако величав,
как ме подведе с хитрия си нрав!
Но само да съгледам аз лъжеца,
не ще го отърве дори твореца!“
Рустам възкликна: „Щом не слушаш ти
и твоята ръка ще отмъсти —
ще те оставя в тази черна яма.
Възмездието е беда голяма.“
Чул тези думи, тъжният витяз
от дън земята се разплака с глас:
„Забравих аз какво е светлината,
о, кой е по-нещастен на земята:
защо, невинен, да простя самин
жестокото коварство на Горгин!
Ала какво — прощавам му тогава
под сянката на твоя щит и слава.“
Тогава метна ласото юнака
и го изтегли — окован — от мрака:
той бе брадясал, гол, във прах и кал,
със дълги нокти, сякаш подивял.
А тялото му — в кръв и рани гнойни,
опасан от вериги многобройни.
Рустам разсече тежките халки
и те се пръснаха като трески.
И ето — пред търговеца омаен
Бижан и Маниже със взор сияен
се спряха тръпни, във поклон дълбок,
прославяйки го като господ-бог.
Слугите трепетно Бижан измиха,
със злато и коприна премениха.
След всичко туй в нозете на Бижан
Горгин се просна блед и изтерзан
и го помоли тъжно за пощада,
за този грях, що вече той изстрада.
Бижан усети жалост и тревога
и му прости, поглеждайки към бога.
Кервана натовариха за път,
че бе далече родният им кът.
Рустам възседна Рахш, след своя вожд
и другите се извисиха с мощ.
Керванът се понесе тих и плавен —
но беше вече час за бой преславен.
Камилите предвождаше Ашкаш,
в такова време той бе верен страж.
А на Бижан така Рустам продума:
„И вие с Маниже хванете друма,
а аз — забравил, що е сън, покой —
с Афрасиаб в нощта ще вляза в бой.
Такава битка тук ще оживее,
че утре цял народ ще му се смее!
След толкоз мъки в тази чужда степ
ще мине боят славен и без теб.“
Витязът каза: „Аз ще си замина,
ще отмъсти за мене исполина.“

Зарадва се чистосърдечно шаха,
че влюбените вече се прибраха.
Повика той край своя трон витяза
и момъкът сърдечно му разказа —
за мъките, за царския зандан
как в тежките вериги окован,
седеше той зад камъка небесен,
и още там — за пръстена донесен…
Внимателно го слушаше Хосров,
замислен за нещастната любов.
Сто рокли ослепителни, брокатни,
рубини и ахати, дрехи златни
му връчи шахът с трепетни слова:
„За твоята княгиня е това.
Обичай я, не се отнасяй строго,
че тя за теб понесе мъки много.
Бъди й предан, от любов — богат…
Нима не виждаш този кръговрат?
Едни издига той по върховете,
поставя ги до царя на царете,
а други пък захвърля във прахта.
До радостния смях върви скръбта.
Един, до вчера бил до небесата,
ще го запрати мигом в нищетата,
а друг, останал даже без подслон,
ще му даде венец, дворец и трон.
Съдбата е коварна, упорита,
какво е срам — тя никога не пита.
Но тя е силна във добро и зло,
безгрижна — върху звездното кресло.
Към златото не се стреми бездушен,
тръгни по твоя път великодушен.
Но где е този — златото презрял?
Дали е нейде… някога живял?“
Преданието аз разкрих правдиво:
каквото и до днес се знае живо.
Сега да хване саза мойта длан
за славния Гударз и за Пиран.