Фирдоуси - Шах-наме

Но царят бе изчадие на ада:
доведе той в крайградските ливади
за работа най-здравите мъже,
размери им той ямите с въже
и да копаят нареди сурово.
До вечерта там всичко бе готово
и тъй покрито, че ще кажеш ти:
за радост само този край цъфти.
Пристигнаха и вестоносци двама,
донесли за Рустам вестта голяма:
„Той тръгва без бойците си — орли,
посрещай го, за прошка го моли!“
Излезе царят плах Рустам да среща,
пламтеше в него злобата гореща,
но щом от края на Кабулистан
видя да се задава Тахамтан —
от коня слезе, сне смирен тюрбана,
да се събува мълчалив захвана
и плачейки с виновни сълзи, бос
пристъпи сам към страшния си гост,
Той падна пред желязната грамада,
повтаряйки куп думи за пощада:
„Пиян бе твоят раб — опиянен
от мисли, че за всичко е роден!
Прости на грешника, юнако славен,
да се завърне в пътя стародавен!“
Посипа той главата си със пръст,
стаил дълбоко чувството за мъст.
И воден от сърце великодушно,
Рустам му заповяда добродушно
тюрбана си да сложи на главата
и — кон до кон — да стъпят в стремената.
Вълшебен кът изгря край град Кабул.
Ливадите лежаха като тюл,
бродиран със потоци и дървета.
Неизброими бяха зверовете.
За отдих спряха пътниците тук.
Започна пир. Летеше звук след звук
от струните на сазове звънливи.
Танцуваха робините красиви.
Но вдигнал чаша, царят заговори:
„Богати са кабулските простори
с онагри на табуни и сърни,
препускащи из тези равнини.
Безбройни са и нашите кошути,
газелите ни също са прочути,
но никой не е стрелял в тази степ,
запазена единствено за теб.“
Най-искрено Рустам се развълнува,
събуди се страстта да половува,
че бе отрада всеки чуден лов
за мъките сред този свят суров.
Освен това от векове далечни
кой е проникнал в тайните предвечни!
И кита в дълбините, и лъва,
и тигъра в крайблатната трева,
и мишката, и мравката в степта
са равни пред очите на смъртта.
Да му дадат юздите заповяда,
да пуснат и орлите заповяда.
Възседна Рахш, взе своя лък крилат
и се понесе, гонен от Шагад.
И Заваре се втурна през шубрака,
че винаги бе близо до юнака.
А воините се пръснаха без страх,
не знаейки какво лежи пред тях.
Рустам и Заваре летяха смело,
но… стигнаха Шагадовото дело.
В миг Рахш забави своя равен тръс:
миришеше на разкопана пръст.
Приклекна леко, сви се с болка няма
и прелетя изровената яма.
Тук мирис нов усети над степта,
изцвили той, копита впи в пръстта.
Намеси се сега без ум съдбата:
гневът издигна на Рустам ръката,
камшикът блесна зъл… и за беда
по шията на коня изплющя.
И Рахш пред ямата се разтрепери,
поглеждайки дано се път намери.
Но хлътнаха нозете му — и там
той полетя, последван от Рустам,
към пиките и мечовете страшни,
насочени със остриета прашни.
Спасението бе една мечта.
От всичко най е лоша подлостта…
А конят продължаваше да цвили,
събудил и в юнака сетни сили.

Рустам се вдигна в кървавия ад
и забеляза на брега Шагад.
От погледа му той разбра тогава
кой го доведе до смъртта лукава.
И каза: „Хей, подлецо, злостна твар,
защо погуби своя брат по-стар?
И всичко зарад тебе ще загине.
Но няма бог така да те отмине!“
Шагад отвърна: „Само черен страх
ти всяваше у хората и грях.
Възмездието, братко, съществува.
Ти цял живот се би, граби, пирува,
и затова, геройо на Систан,
ще се преселиш днес у Ахриман!“
И царят спря до ямата дълбока.
Замръзна той пред гледката жестока:
на дъното лежеше в кръв Рустам,
и пак бе като страшен лъв Рустам.
Започна царят: „Гостенино славен,
защо си в тази яма изоставен?
Какво се случи? Бог да бъде с нас!
Знахари най-добри ще викна аз.
И може някой да те излекува,
та моето сърце да не тъгува.“
Най-славният юнак изправи стан:
„Подлецо, ти си жалък и презрян!
И няма да намериш лек за мене,
душата ти с лъжи напразно стене.
Умира всичко… Времето лети.
Над всички меча звездосин блести.
Рустам как може да остане вечен,
щом беше и Джамшид на две разсечен.
Блестяха Феридун и Кей-Кубад —
а где са днес? Прах само в този свят!
Сияеше и Сиявуш витяза —
Горай за миг главата му отряза.
Ирански славни синове те бяха.
Прославени във боеве те бяха.
И после — що? Като последен лист
аз бях последната им летопис.
Синът ми Фарамарз сега остава
за мойта черна смърт да отмъщава.“
А след това изрече към Шагад:
„Край. Аз умирам. Няма път назад.
Витае в паметта ми страшна мъка,
но, моля, дай ми две стрели и лъка.
Страхувам се, че може някой лъв
да ме разкъса приживе със стръв,
щом ме съгледа в ямата дълбока,
оставен от съдбата си жестока.
Та затова ми трябва лък сега,
да е спокойна моята ръка.
И ти, Шагаде, изпълни молбата,
а щом умра, ме зарови в земята!“
Шагад подаде лъка на Рустам,
напрегна тетивата той едвам,
а брат му се усмихваше ехидно,
че бе щастлив от делото обидно.
С усилия за миг неимоверни
Рустам опъна тетивата черни.
И тук Шагад потрепна като жар;
побягна той зад близкия чинар,
със ствол непоклатим и многодетен,
издигнал към небето връх приветен;
зад него се прикри като зад щит,
безбожен, злонамерен, ядовит.
Рустам със всички сили тетивата
присви и пусна в миг стрелата.
И стана сякаш чудо в този свят:
прониза тя чинара и Шагад,
що изпищя с последен дъх в сърцето.
А брат му се обърна към небето:
„Благодаря ти, боже многолики,
че твоите дела са тъй велики!
И в края на юнашката съдба
до теб достигна моята молба,
и ти неотмъстен не ме остави —
затуй отново моят глас те слави!“
Замлъкна той, остана ням и глух.
Напусна го безсмъртния му дух.
А Заваре в един окоп съседен
с най-верните бойци издъхна бледен.