Един от тях по чудо не умря;
на кон, пеша в Забул се той добра.
И падна пред бащата в скръб голяма:
„Загина твоят син във вража яма —
и Заваре, и целият отряд…
Предателство! Аз сам поех назад.“
Заплакаха в Забул с тъги безмерни,
проклинайки изменниците черни.
Разкъса Зал кафтана от брокат,
със пепел се посипа и нерад
зави: „Какво със мен — бащата — стана?
Не плащ копринен — дайте ми савана!
Рустаме мой! О, слоне вездесъщ!
О, Заваре! Ти, драконе, могъщ!
Да е проклет навеки тук и горе
тоз, що изтръгна ствола ни из корен!
Как можех да допусна, че Шагад
ще крие мъст, и то към своя брат!
Не помни никой в цялата вселена
лъвът да е загинал от хиена.
И от лисица… Как можа Рустам
на думите им да повярва там?
Защо не сложих кости във земята!
Защо ли надживях така децата!
Защо живея още? Кой филиз
ще се превърне утре в кипарис?
Къде сте, синове, край мен до вчера!
Извикайте, за миг ще ви намеря!“
Войска със Фарамарз изпрати Зал,
да отмъсти в Кабулистан без жал
и да докара тук Рустам мъртвеца,
що беше се завръщал все с венеца
на славата, а днес лежеше ням.
Сина му не намери никой там,
пред страх от мъст за този, що убиха,
кабулците в пустинята се скриха.
Витязът млад излезе край града;
видя за миг на ямите пръстта,
отсякоха сандалови дървета,
сковаха скели, пуснаха въжета.
И Фарамарз — синът-сирак — едвам
от ямата извади с плач Рустам.
Извика, падна със сърце замряло,
щом зърна в рани царственото тяло.
Да ги зашият заповяда той.
Да го умият заповяда той.
Напръска го със камфор и шафран
и го прекади с амбра и тамян.
С балсам поля китайската коприна,
пови със нея бавно исполина,
дочувайки глух плач и от войската,
когато му покриваше брадата.
На два престола той не се побра,
че бе чинар от царствена гора.
От черен абанос ковчегът беше,
в резба изкусна целият блестеше,
и с чудна амбра, мускус и смоли
замазаха му всичките ъгли.
Изваден бе сред мъката жестока
и Заваре от ямата дълбока.
Умиха го, повиха го в атлаз
и до Рустам го сложиха тогаз.
А след това в гората с болка люта
нарязаха дъски за два табута.
И от Кабул до горд Забулистан
се вдигна стон, заплака цял Систан.
Припадаха край пътя всички хора,
разбрали за смъртта и за позора.
Прославените храбреци на шаха
ковчезите на рамена крепяха.
Два дни на път не ги свалиха те,
долавяйки как мъката расте.
Ридаеха полета и долини,
ридаеха и небесата сини.
Скъп мавзолей за славния юнак
издигнаха до облаците чак,
с венци от злато, с пламък изумруден,
где спеше той съня си непробуден.
През тези дни ридаеха навред,
че всеки бе от мъката обзет.
А розите навън цъфтяха вече.
Пристигаха с букети отдалече
иранците и плачеха със вик:
„Юнако славен, ти бе най-велик!
Сега безгрижно кой ли ще пирува?
И от кого врагът ще се страхува?
Ръката, що ни радваше със дар,
изстина. Догоря и твойта жар.
И нека да приеме бог накрая
най-чистозвездната душа във рая!“
Щом край Рустам се извървя народа,
затвориха и заковаха входа.
Зазидаха и Рахш с последен стон,
изсекли в камъка — юнак на кон.
А, ти! Какво очакваш от небето?
Върви и се повтаря битието.
Да бъде от желязо твоят стан,
ще те прекърши злият Ахриман.
И затова — твори добро, сърдечен,
за да постигнеш утре рая вечен.
Почел Рустам, синът изправи ръст
и тръгна към пустинята за мъст:
най-първо бе отворена хазната —
той заплати достойно на войската,
а след това под звън на барабани
поведе в поход войните избрани.
Далече бе Кабул, но в пролетта
той като черен облак налетя.
И щом научи царят от Кабул,
че идва властелинът на Забул —
напред поведе своите дружини,
прах вдигнали до небесата сини.
Проблясваха из пътя шлем до шлем,
а слънцето изчезваше съвсем.
И ето че се срещнаха войските.
От гръм железен трепнаха звездите.
Прахът прерасна в цяла планина;
изчезна лъв, обърка се сърна.
Небето и земята отдалече
не можеха да разпознаят вече.
Летеше Фарамарз без страх пред строя,
отсреща и врагът започна боя.
Разсичаше чак до седлото той.
Но всичко спря. Нададе царят вой,
Със здраво ласо в миг го заловиха.
Бойците му безпомощни се скриха,
че бяха първи само в подлостта,
в капаните им беше смелостта.
И как убиха те цвета на Хинд!
И как затриха те цвета на Синд!
Земята бе от кърви напоена
и нямаше душа успокоена.
Децата и любимите жени,
и майките — те мъчеха с войни…
А царя, цял във кърви, върху слон
привързаха и в близкия район
докараха, където с вълчи ями
Рустам и Заваре без жал измами.
Доведоха и царските роднини,
баща му, братята му юначини,
децата на подлеца властелин —
и ги одраха живи до един.
А него — там над ямата позната —
обесиха надолу със главата.
Запали Фарамарз огромна клада,
та всичко да изтлее без пощада,
на прах и пепел да се разпилей —
ливадата, убиецът — злодей.
Тъй Фарамарз изпълни свойта мъст:
Кабулистан разпъна той на кръст.
И върху трона скъп на властелина
провъзгласи за цар един роднина.
Родът на царя бе изкоренен,
трепереха от него нощ и ден.
Но ето че веднъж с лъчите първи
той си замина, след море от кърви;
кабулците, с разкъсани одежди,
ридаеха, не виждайки надежди.
Ридаеха и тези, що назад
вървяха, сякаш идвайки от ад.