Фирдоуси - Шах-наме

Сега ще ви разкажа за Маздак,
човек разумен, учен и всеблаг.
Настойчиво, сладкоречиво, властно
той шах Кубад съветвал всекичасно.
И направлявал царските дела,
и осиявал царските дела.
Голяма суша бог Яздан изпрати,
гладуваха и бедни, и богати.
Не се показа даже облак бял,
Иран и сняг, и дъжд не бе видял.
Събраха се иранските велможи,
че злото вече взе да ги тревожи.
Маздак им рече: „Само шах Кубад
ще ви спаси от този огнен ад.“
Той влезе във двореца стародавен
и промълви: „О, господарю славен!
Дали ще има отговор за мен,
ако попитам нещо натъжен?“
„Кажи — отвърна шахът, — твойто слово
ще ме зарадва може би отново.“
„Ухапан от змия — поде Маздак, —
пред взора му припаднал вече мрак,
а друг в вълшебно биле там стоял,
но капка на страдалеца не дал.
Реши сега: в кого е тук вината:
в ухапания, в другия, в змията!“
Възкликна шахът: „О, какъв човек,
тоз е убиец, що е имал лек!
Да се намери, сам ще се намеся
и на площада аз ще го обеся.“
Щом тези думи чу Маздак от шаха,
отиде при мъжете, що стояха
посърнали, и рече: „В този час
на шах Кубад разказах всичко аз.
Вървете си сега, а утре рано
ще бъде делото ви увенчано.“
Отидоха си и дойдоха пак
отчаяни, смутени пред Маздак.
Той ги посрещна със надежда плаха
и тръгна към покоя тих на шаха.
С поклон изрече: „Господарю наш,
ти си разумен, на страната-страж!
Сияе туй, което отговори,
ти сякаш че врата пред мен отвори.
Ако все пак ми позволиш отново,
пак ще попитам нещо с кратко слово!“
„Кажи — отвърна шахът, — всеки миг
със тебе ми се струва по-велик.“
Маздак продума: „О, бъди навек!
Да кажем, че е окован човек.
Без хляб, с верига на десница слаба,
а някой явно му отнема хляба.
Как този егоист да се накаже,
когато е богат и умен даже?“
Продума шахът: „Заслужава смърт,
че му е страшен в мъката грехът.“
Маздак целуна мигновено пода.
Сияеше навънка небосвода.
Извика той към млади и към стари:
„Хей, тичайте към царските хамбари,
вземете колкото ви трябва жито
и си идете със сърце честито.“
Отдаде им и своите дирхеми,
че бяха глухи от глада и неми.
И хората се втурнаха напред,
и всеки гладен бързаше без ред
да загребе поне една кривачка,
че беше му дошло до умирачка.
Доносници разказаха на шаха
за чудото, което те видяха:
за оня — край хамбарите — орляк,
че е виновен за това Маздак.
Извика го Кубад, присви десница:
„Защо се граби моята пшеница?“
„Бъди безсмъртен — той отвърна умно,
а всяко твое дело — най-разумно.
На хората разказах твойто слово,
то бе за тях и трепетно, и ново:
човек ухапан от змия лежал,
друг своето лекарство не му дал.
За него чуйте що изрече шаха
и думите му страшно прозвучаха:
«Когато някой от змия умира
и друг със лек край него се намира —
да се обеси черния злодей,
не дал му помощ с чудния елей.»
За гладните да мисли всеки цар,
не се нуждае ситият от дар.
Ще разбере, аз вярвам, властелина,
че трона не е само за малцина.
И щом гладува всеки сиромах,
под ключ да криеш житото е грях.“
От мрака сякаш че Кубад изскочи,
Маздак по пътя честен го насочи,
с въпросите си, що зададе там;
и в отговора беше шахът прям.
По пътя на пророци и мобеди,
под слънцето на техните победи,
пое Кубад, поведен от Маздак,
що беше по-велик и от юнак.
И ето част от думите му славни:
„Светът е общ и всички ний сме равни.
Не трупайте богатства, от разкоша
се откажете, алчността е лоша.
Да стане този купол справедлив,
не трябва никой да е саможив.
Богат и беден — всеки е достоен
да има меч, жена и дом спокоен.
Светата вяра аз ще понеса
и ще огрея всички небеса.
А който не приеме мойта вяра,
ще го накаже господ с пълна мяра.“
Бедняците при него първи спряха,
и стар, и млад словата му шептяха.
Каквото имаха — един на друг
раздаваха, на бедността напук.
Прие учението и Кубад,
решил — да има радост в този свят —
и туй: да оглави Маздак жреците.
Та кой е шах! — мълвяха мъдреците.
Прииждаха в дома му още хора,
че славата му раснеше в простора.
Повтаряха словата му навред
богат и беден, воин и мобед.