Фирдоуси - Шах-наме

Поиска вино шахът, станал рано.
С велможите, от род и от коляно,
в двореца спря и някакъв витяз,
донесъл рози, ябълки, елмаз,
и нарове, и ароматни дюли —
навярно от съседните аули.
Любезно го покани шах Бахрам
и гостът сред мъжете седна там,
почел престола със поклон достоен.
Кабрай се казваше дошлият воин.
И бе щастлив, взел златния потир,
сред този ранен, ала сладък пир.
Искреше сокът, чашите звъняха
единствено за здравето на шаха.
„О, властелине — каза той, — безкрай
ме озарявай… Казвам се Кабрай.“
Той чашата пое с ръка блажено
и я изпи до дъно мигновено.
И още седем чаши пресуши
пред смаяните взори и души.
Сбогува си витязът и замаян
си тръгна подир този пир отчаян.
Подгони коня право към степта,
че огън сякаш тлееше в гръдта!
Усети, че душата му е жадна,
видя ливада — за почивка хладна
от коня слезе; и под кипарис
заспа унесен сред простора чист.
Но черен гарван прелетя тъдява
и изкълва очите му тогава.
Слугите го откриха като луди,
разбрали; няма той да се събуди!
Заплакаха, проклеха в тази шир
и виното, и златния потир.
Пак стана шахът. В чудния дворец
така продума царският мъдрец:
„Очите на Кабрай във сън неверен
били извадени от гарван черен!“
Бахрам се вцепени, скръбта познал,
за младия витяз усети жал.
И каза да се разгласи далече:
„Иранци, никой да не пие вече!
За тез, що имат над ума си власт —
на виното забрана слагам аз.“

Година цяла оттогаз измина
и имаше ли пир у властелина,
то само чанг звучеше и барбут
за славата на някой шах прочут.
А момък-обущар, като зорница,
се бе оженил за една девица.
Но немощен бе там… женихът млад.
За майка му светът бе станал ад.
Тя малко вино в къщи бе укрила,
извика своя син и каза мила:
„Ти седем пълни чаши пресуши —
и своята девица утеши.
Добър е рудникът, но рудничаря
на свойта кирка само има вяра!“
Изпи той виното… И вдигна стан.
От силно чувство беше обладан.
Срамът премина, отлетя тъгата.
Замахна той, проби с ръка вратата.
Трудът му беше радостен и лек,
дори гранитът бе за него мек.
Но хората внезапно изпищяха:
най-страшен лъв от клетката на шаха
се бе измъкнал мигом. На момчето
до колене му бе сега морето.
Затича се, възседна го велик,
ушите му — юзди — опъна в миг.
Ала добре, че беше сит беглеца,
неспирно той препускаше с храбреца,
догдето изуменият пазач
го търсеше и стенеше от плач.
Но, боже? — изврещя подобно яре:
обязден бе лъвът като магаре.
Слугата се понесе към Бахрам,
разкри му всичко, дишайки едвам.
Седеше шахът тръпен, с устни бледи,
извика най-прочутите мобеди
и каза: „Проучете кой е той,
дали не е пък някой млад герой,
от род известен, със деди витязи,
в езда за да препуска като тази!“
И майка му откриха мъдреците,
разпитваха я, гледаха звездите.
За нищо славно не узнаха те.
Пред шах Бахрам тогава тя дойде
и го възхвали топло и сърдечно:
„Живей, бъди ни, царю, слънце вечно!
Синът ми се ожени много млад,
не бе му всичко ясно в този свят:
та копие не става от тръстика.
Угасваше жена му бледолика…
Но с чудно вино аз го укрепих —
преди година още го укрих.
Заруменя той, свърши своя пост,
кечето се превърна в яка кост.
В рода му има само обущари,
това са техните заслуги стари!
От виното изправи рамена.
Прости ми, царю, тежката вина.“
Разсмя се шахът: „О, съдба несвестна
навред да стане повестта известна!“
И нареди: „От днес да пие всеки,
сега и утре, вдругиден, навеки!
Но толкова, че — яхне ли той лъв —
между ездачите да бъде пръв!“
Възкликна той сред шахските палати:
„Велможи в златосвилени брокати!
Започвайте, ала на всеки пир
мислете и за здравето подир.
Най-важното е туй: след веселбите
навреме — и добре да се наспите.“