Фирдоуси - Шах-наме

Излезе той от сянката зелена,
след дойката пое с душа смирена
и на съдбата в миг благодари
за радостта, що тук го озари.
Пристегнат в златосърмен пояс боен,
спря в шатрата Бижан, висок и строен.
А тя пристъпи светла, сякаш ден,
прегърна го, сне пояса свещен.
И проговори: „Княже, как пътува?
През боя славен за какво жадува?
Та струва ли си този лик и стан
да носи шлем, да му тежи колчан?“
Със розова вода върху миндера,
нозете му умиха пред вечеря,
приготвена от ястия безброй;
край тях жените нямаха покой!
Звучаха струни, чезнеше тъгата
и раснеше насладата в душата,
че всеки миг бе нежен и крилат
със звън на чанг, със песен на барбат.
Сияеше броката като кожа
на барс, в степта прострелян от велможа.
Резбата златна около Бижан
бе с дъх на амбра, с мирис на шафран.
А чашите им, от кристал чудесен,
пригласяха на сладостната песен,
що три дни и три нощи там ехтя
в прегръдките, в милувките, в страстта.

Но ето че дойде часът прощален,
глава наведе момъкът печален.
И в Маниже бе мъката велика,
ала за миг робините повика.
Тя нареди във виното му тайно
да сложат биле, що дъхти омайно.
Той пи, че вече конят бе навън —
и се унесе в непробуден сън.
До спящия, в носилката красива,
княгинята приседна мълчалива.
Удобна беше тя, че от сандал
бе цялата, със злато и опал,
ухаеща на мускус и алое
по пътя през дълбокото усое.
Пред градските врати витязът млад
покриха със коприна и брокат,
да го не зърне някой там случайно,
и в царския дворец дойдоха тайно.
Бижан лежеше със сърце пияно,
да се събуди беше още рано;
но ето че с треви отново там
той беше вдигнат от съня голям.
Огледа се и без да каже слово,
в прегръдката й страстна бе отново.
Но бе му странно — как така пиян
бе тука с дъщерята на Туран!
И на Яздан той тихо се помоли
да го спаси от мъки и неволи:
„О, боже, ако аз не си отида,
узнай за мойта мъка и обида.
За злото черно накажи Горгин,
че тайно ме подведе той самин.
И вместо пътя праведен да хвана,
аз се събудих на страстта в капана!“
А Маниже: „Пий вино, не плачи,
над всичко живо — вечен прах личи.
И за витяза славен идва срока
в страстта или в битката жестока.“
Започна пак чудесният им пир,
не знаейки, какво ще е подир,
красавици танцуваха и пяха,
брокатите им прелестно блестяха;
звънеше руд и песни — ден и нощ
се носеха чудесни, ден и нощ!
Синееха небесните завеси,
ала един слуга се тук намеси.
Така е, притаил се като мрак,
разваля всичко някакъв глупак!
Обмисли всичко тайно той умело,
а след това към тях се вгледа смело.
Кой е витязът? От коя страна?
Дали не е пристигнал за злина?
И толкова се престара, че даже
реши на царя всичко да разкаже.
Изскочи тихо той иззад пердето,
при царя влезе и със страх в сърцето
изрече плах: „О, тя ще ни погуби —
с един иранец Маниже се люби.“
„О, боже!“ — промълви Афрасиаб,
като върба през буря стана слаб,
в скръбта притвори кървави ресници
и продължи със думи-вощеници:
„Не е щастлив тоз, който е с венец
и с дъщеря във царския дворец!“
Разстроен беше царят на Туран.
Повика той боеца Карахан.
И рече: „Дъщеря ми е нищожна.
Как да постъпя след вестта тревожна?“
Отвърна Карахан, и беше прав:
„Във този случай трябва разум здрав.
Не бързай, нека туй не те обижда:
не всичко чуто, някъде се вижда!“
Афрасиаб прие съвета благ,
пристигна брат му Герсиваз, и пак
продума царят: „Още колко рани
ще носим от иранските тирани!
Кога ще свърши дългия ни спор?
Да се убива момък е позор!
Иди в двореца със отряд юнаци,
огледай всички зали и чардаци.
И срещнеш ли иранец нежелан —
да се докара тука окован!“

Пристигнал до двореца в късен час,
чу смехове и песни Герсиваз.
Звънеше чанг, Рубаб звучеше чуден
под погледа на свода изумруден.
Юнакът се изправи разгневен —
и скоро бе дворецът обкръжен.
Но го възпря заключена вратата.
А виното бълбукаше в тъмата.
Разби той бързо катинара стар
и връхлетя в двореца като звяр.
И се понесе вихрено храбреца
да търси сред покоя чужденеца.
Откри го, забеляза този гост —
и пламна неочаквано от злост:
робини триста покрай него живо
играеха и пееха щастливо.
А той седеше като в ореол,
опиянен и весел, полугол.
Извика Герсиваз: „О, сине блуден,
от кой зъл дух ти беше тук прокуден?
Но ето че попадна ти на лъв
и скоро ще пролееш свойта кръв!“
Бижан отвърна, някак си уплашен:
„Не мога да започна боя страшен
без меча си и своя вран жребец!
Аз тук пристигнах не като крадец.
Къде си ти, юнако Гив, и мигар
сина ти ще загине като тигър?
От своя род не виждам аз залог,
надявам се единствено на бог!“
Взел мекия калъф от сахтияна,
Бижан за своя остър нож се хвана,
извади го и към вратата в миг
се втурна и оттам нададе вик:
„Бижан съм аз, не ме е страх от боя,
че съм наследник на Кишвад — героя!
Тоз, който иска да ме одере,
ще трябва преди мене да умре.
Започнал битка — не познавам скръб,
и пред врага не ще обърна гръб!“
Чу след това туранецът словата:
„Стоя пред теб, измамен от съдбата.
Но вече знаеш кой съм и какъв
е моят стародавен род най-пръв.
Ти искаш да се бием? Хайде, нека
да начертае твойта кръв пътека!
Жадуваш кръв? Тогава моят меч
ще се развихри във туранска сеч.
Но ако искаш да се спрем пред царя —
ще бъде благодарен господаря,
узнал за чудотворната магия,
с която искаш тука да се бия.“
Назад отстъпи мигом Герсиваз
и се загледа в чудния витяз,
с ръст-кипарис и с воля във гърдите,
готов да се сражава със бедите —
и се закле пред царя на Туран
да защити от явна смърт Бижан.
Успя да му отнеме хитро ножа.
А след това туранският велможа
го свърза, сякаш че завърза пес…
Какво е слава, питам аз, без чест?
Защо, кажете, този свод висок
към вярата човешка е жесток!
В сълзи и смут, напред по пътя прашен,
поведоха Бижан към царя страшен.
И тъй, измъчен, жаден, гологлав
пред царя момъкът застана прав.
И заговори със слова спокойни:
„Добрият цар блести с дела достойни!
Виновни няма тук: магия зла
ме вплете в неочаквана мъгла.
Аз бях дошъл с глигани да се бия,
ала попаднах ненадейно в тия
места, подведен от сокола свой,
където бях омаян, боже мой!
Блуждаейки, далеч от път и хора,
под кипарис полегнах от умора.
И тъй потънах бавно в сладък сън.
Яви се пери, сякаш че из дън
земята, най-чаровно ме подхвана
и тъй се спрях на Маниже в кервана.
Слугите се разбягаха далече,
наблизо не остана никой вече,
че във леса със своите жребци
изчезнаха туранските бойци.
Видях носилка — грееше атлаза,
и ето че вълшебно се показа
сред шатрата красавица една:
тя сякаш бе самата светлина.
Ала над пери Ахриман възкръсна,
той — ураган — охраната разпръсна.
И омагьоса Маниже без вик,
и мене в шатрата заведе в миг.
Аз сиях, не чувайки дори ветреца —
в съзнание дойдох едва в двореца.
Но чист стоя пред теб с любов синовна,
и твойта Маниже не е виновна.
Познал скръбта, на тайна пери в плен,
да бъда, царю, с милост награден!“
Афрасиаб във отговор захвана:
„Витязе, твоят сетен ден настана!
За слава ти дойде във моя край,
но скоро се отдаде на гуляй
и съгрешил с княгинята коварна,
ми съчиняваш тази реч кошмарна.
Хитруваш и се правиш на пиян,
уж от магия тайна обладан!“
Бижан отвърна: „Господарю славен,
защо допускаш, че съм леконравен!
Един е силен с власт, а друг — с глава,
глиганът — с зъби, с нокти пък — лъва;
за да промуши вражеската кожа,
юнакът трябва да издигне ножа.
А пленник гол дали ще победи
облечените в ризници гърди!
Да е лъвът със гняв в сърцето свое,
ала без нокти и лъвът какво е?
О, ако ти с добро почиташ бога,
румийски меч и кон ми дай — да мога,
в бой с твоите юнаци в този час,
да защитя нещастния витяз.
И щом не ги довърша наведнъж,
пред теб ще си призная: не съм мъж!“
Но царят към Бижан отправи взор —
звучеше всичко туй като позор.
Той Герсиваз съгледа край витяза
и разгневен, ей тези думи каза:
„В душата му аз виждам Ахриман,
замислил черно зло против Туран.
Извършеното малко му се струва —
подлецът нова слава тук жадува!
С вериги тежки окови го ти,
от него този свят освободи.
Вдигни бесило край вратата градска,
да види всеки мъката му адска.
Знай, още в тоя миг го обеси,
и в моите дела не се меси.
Смъртта все пак иранците ще сплаши,
решат ли да влетят в земите наши!“
Поведе Герсиваз назад Бижан,
що беше в сълзи целия облян.
И тези сълзи със прахта се сляха,
нозете му окаляни блестяха.
Но каза той: „Ако е рекъл бог,
такъв да бъде моят край жесток,
не ме е страх, че рано ще загина —
страхувам се от присмеха-лавина:
«В Туран като страхливец бе обесен,
а не умря като герой чудесен!»
Пред шаха, в своя род, навред, весден
ще бъда аз докрай опозорен.
И пред баща ми моят дух посрамен
ще може ли да се яви измамен?
Уви, ще тържествува цял Туран,
че пак е наранил до кръв Иран.
Уви, далеч е царят на царете,
баща ми, славните мъже, конете…
О, ветре бързокрили, полети,
в двореца властелина извести:
«Лежи Бижан, обзет от сили слепи,
на страшен лъв във лапите нелепи.
Кажи на Гив: умира твоя син.
Да е проклет нечестният Горгин!
Той ме захвърли в тази черна яма
и виждам, че за мен защита няма.»
Попитай го: «Пред оня страшен ад
какво ще ми отвърнеш ти отвъд?»“