Фирдоуси - Шах-наме

Нахлупил шлем, препасал тежка броня,
взел своя меч — Бижан възседна коня
и се понесе със Горгин на път,
минавайки неспирно дол и рът.
След тях гепарди и соколи ловни
кръстосваха из степите вековни.
А той, същ лъв, политайки встрани,
изтребваше онагри и сърни.
Изскочеше ли някоя кошута,
разкъсваше я просто за минута.
Тъй както Тахмурес, със ласо той
поваляше онагри там безброй.
Соколите настигаха фазани
и кръв обагри китните поляни.
И двамата пътуваха напред,
обгърнати от прелести навред.
Но ето го и краят, где гората
бе скрила на глиганите стадата!
Надигна се Бижан, погледна прав
и в своите гърди усети гняв,
макар че ни един от зверовете
не бе дочул галопа на конете.
Витязът влезе във леса, решен
да бъде този край освободен!
И каза на Горгин: „Влез с мен във боя,
ако ли не — то скрий се сред покоя
край езерото — хей в засада там.
И щом побегне стадото насам —
една ще бъде грижата позната:
да вземеш своя тежък меч в ръката.
Щом аз ударя — удари и ти,
глава подир глава да полети!“
Но други думи чу Бижан тогава:
„Аз не затуй пристигнах с теб тъдява.
И само ти ще бъдеш награден,
когато звяра бъде тук сразен.
Не ми поръча шахът да се крия,
за друг не съм привикнал да се бия!“
Изтръпна от словата му юнака,
не знаеше каква съдба го чака —
но влезе във леса, подобно лъв,
натегна тетивата… И такъв —
същ гръм през пролетта, — листа и клони
като със вихри есенни подгони.
Приличаше на слон, но разярен,
в ръката с меч, във битки закален.
Но ето че от кътищата слепи
се втурнаха глиганите свирепи.
Един от тях, същински Ахриман,
разкъса ризницата на Бижан;
във неговия щит, като във камък,
наточи страшните си зъби-пламък
и изведнъж на китната поляна
една жестока битка се захвана.
Бижан замахна с меча островръх —
глиганът рухна със последен дъх!
Присвиха в ужас другите зеници
и станаха по-кротки от лисици.
Тогаз витязът пак издигна меч
и се отдаде на безумна сеч.
Глави, крака наоколо летяха,
а зъбите събираше за шаха,
в двореца чуден да се увери
какво сърце в гърдите му гори.
И толкова огромен бе товара,
че бик не можеше да го докара!

Смутен, обзет от злоба и досада,
Горгин изскочи мигом от засада.
Наоколо — гори безкрай, безброй…
Бижан започна да ласкае той,
но беше преизпълнен с гняв и мъка,
разкъсваше го завистта сторъка.
Внушаваше му злия Ахриман
да подведе, да предаде Бижан!
Такава бе душата му греховна,
забравил тази истина вековна:
за друг щом риеш яма, падаш сам
на дъното на своя черен срам!
И думите му бяха най-лукави,
той ловни мрежи сякаш че постави,
когато каза: „О, витязе млад,
ти с красота и ум си най-богат
и много приключения избрани
ще ти се случат, тъй предначертани.
Но чуй сега какво ще ти разкрия.
Аз тук съм идвал неведнъж и в тия
места съм побеждавал славно с Гив,
с Новзар и Тус, с Рустам съм бил щастлив.
И много са победите ни ратни,
когато тука в битки многократни
израствахме под ореол суров
за слава на Иран и Кей-Хосров.
На два дни път от този край омаен
за радости аз зная кът потаен,
където сред зеленина и песни
минават дните в пирове чудесни.
Шумят потоци, цвят до цвят цъфти
и смях турански сладостно ехти
из въздуха — до болка ароматен,
земята е атлаз, със дъх приятен.
Ухаят рози, пълни с чуден сок,
не се смущава славеят от бог
и пее той над злачната долина,
фазаните се кипрят край жасмина.
Съвсем наскоро този земен край
ще заприлича на същински рай,
изпълнен от красавици туранки,
що не познават равни по осанки.
И Маниже, на царя дъщерята,
ще бъде там, сияйна под луната.
Във шатрата й — сто робини млади;
очите им примамват за наслади,
със накити по всяко тяло-жар,
красиво като пролетен чинар.
Косите им с цветя са украсени,
рубини-устни и лица засмени.
За пир вълшебен те пристигат там,
изваяни като в китайски храм.
Ако намираш ти в това отрада,
да минем ний към този кът-награда,
робини чудни да си изберем
и с тях пред цар Афрасиаб да спрем.“
От думите на този мъж-вития
Бижан попадна сякаш под магия.
Той беше млад, обзет от силна страст —
и тъй постъпи, като млад витяз.

В далечен път се устреми витяза,
ала Горгин бе пълен със омраза.
Подобно слънце грееше Бижан;
взел лъка и над коня вдигнал стан —
той два дни със гепарди и соколи
ловува, прелетя край хълми голи
до оня лес, где младата княгиня
празнуваше със своите робини.
И подир всичко, що Горгин изрече,
Бижан отправи поглед надалече
със думите: „Ще ида аз напред,
да видя всичко, както му е ред,
да зърна тази приказна поляна,
осеяна на радостта с шафрана.
Разбрал как славно се празнува тук,
луната ще задена аз без звук,
и ще ти кажа вече думи други,
но не за стари битки и заслуги.“
След туй допълни: „Донеси венеца,
с чест носен от баща ми във двореца,
когато е пирувал в славни дни —
и мене нека той да осени.
Да не забравиш обеци и гривни,
че сигурно робините са дивни.“
Горгин изпълни всичко най-прилежно
и се завърна със сърце метежно.
С пера от птицата Хума, блестящ,
Бижан облече румския си плащ.
Да му подготвят коня заповяда,
препаса се и със осанка млада
върху седлото той изправи ръст,
и коня го понесе с равен тръс.
Достигнал вече чудната поляна,
томление сърцето му обхвана.
Ту зноен, ту потръпващ като лист,
застана той зад строен кипарис.
И се загледа в шатрата красива —
обгарян от страстта нетърпелива.
Красавиците бяха като кукли.
Сияеха смолистите им букли,
а покрай тях шумеше пролетта,
като безсмъртен химн на младостта.
И ето, Маниже го забеляза,
бе чуден пред очите й витяза:
лицето му — йеменска звезда
или жасмин сред нежна резеда;
а дръжката на меча — във позлата, —
блестеше на гърдите му броката.
Отметна тя завесата за миг,
че пламна цяла в огъня велик.
И дойката я чу: „Иди, където
се вдига кипариса към небето.
Виж кой пристигна в този край най-глух:
защо? Дали не е небесен дух?
Попитай го: «Витязе, кой те води?
И за какво гората ти преброди?
Ти Сиявуш ли си, или дойде от рая,
да ни смутиш със своята омая?
Или си тук пред оня Страшен съд,
да възвестиш за мъките отвъд?
Аз всяка пролет в този край пирувам,
на свежата природа се любувам.
И беше всичко в тайна туй, догде
ти като слънце огнено дойде!
Човек или пък чуден син на пери —
с любов сред тази пустош ни намери!
Ела със мене в шатрата чудесна,
за да усетиш радостта небесна!»“
И дойката застана пред витяза,
почете го с поклон и му разказа
на Маниже сърдечните слова.
Бижан изправи радостен глава,
за да отвърне със осанка властна:
„О, нека знае феята прекрасна,
че аз не съм възкръснал, ни дух божи —
а съм от знатен род, род на велможи.
Бижан съм, син на Гив, роден в Иран,
глигани много тук посякох с длан,
телата им в леса се разпиляха,
а зъбите отнасям аз на шаха.
Щом само чух за този рай голям,
обърнах мигом своя кон насам
и тръгнах по неведома пътека,
която ме доведе тук полека,
потънал като че във унес сляп
по дъщерята на Афрасиаб.
Аз тук стоя с душа ощастливена,
от храм китайски сякаш осветена!
И щом разпалиш мойто чувство-жар —
ще ти отвърна с най-достоен дар.
Но… запали в гърдите й омайни
на любовта рубините сияйни.“
На дойката витязът се хареса,
отметна тя китайската завеса
и каза: „Той е еди си какъв,
такъв на ръст и на лице такъв.“
А тя отвърна: „Тука неслучайно
намери той, що си желаел тайно.
С походка горда приближи до мен
и моят свят ще бъде окрилен,
разбирайки, че само щом те зърна,
пустинята в оазис ще превърна.“
От тези думи пламна в миг Бижан,
загледан с трепет в образа желан.