Фирдоуси - Шах-наме

Щом слънцето надмина хоризонта
и като конник полетя през фронта
от изгреви в съзвездие Овен —
светът засвети виненочервен.
Пред шатрата на Тус тръба засвири,
под звън литаврен всеки кон подири.
И сякаш всичко се възпламени —
така се вдигат морските вълни.
Шум, конско цвилене, прах поднебесен —
и сводът за луната стана тесен.
След меча меч, а подир слона слон —
то сякаш Нил нададе бурен стон.
Проблясваше денят златист и ален,
от стяга славен на Иран запален.
Под знамето кавейско — куп бойци,
потомци на Гударз и храбреци.
А със корона, с жезъл — знак достоен,
горд вдигна ръст пред всички вожда боен,
Тус, в злато цял облечен и обут,
огрян от стяга, с подвизи прочут.
Наоколо — Новзаровото племе,
с корона всеки, с ризница и стреме.
И ето, като вихър полетяха
витязите към портите на шаха.
Закри небето Тус със своя стяг,
на стяга — слон, извезан в боен бяг.
И Менучеровия род тогава,
на Тус привикнал почит да отдава,
след него тръгна, като черна бран,
закрила слънце и луна със длан.
Бе всеки воин с шлем и тежка броня.
Дойдоха пред двореца кон до коня.
А шахът Тус повика с други там,
юнаци славни, непознали срам.
И тъй им каза гръмоглас пред строя:
„Иранци, Тус ще ви предвожда в боя.
Под знамето велико на Каве
вървете, гдето той ви позове.“
Предавайки му пръстена на вожда,
продума шахът: „Той на теб подхожда,
дружините разумно поведи
и няма никой да те победи!
Навред си спомняй моята поръка:
на никого не причинявай мъка,
пастир ли срещнеш или пък орач,
що се съсипват от зори до здрач,
не ги измъчвай… Продължи отново.
Но непокорните ги бий сурово.
Невинни не обиждай, не ругай,
че е еднакъв земният ни край…
Не преминавай край Келат, защото
направиш ли това — очаквай злото.
Да бъде слънце Сиявуш сред рая,
по-праведен от него да не зная.
Роден от дъщерята на Пиран,
Форуд, синът му, е с подобен стан;
и тъй на мен прилича в тоя свят,
че всички знаят родния ми брат.
Живее той в Келат със свойта майка,
царува там и може би се вайка,
че не познава никого от нас.
Затуй далече — заповядвам аз!
Нали и той дружини възглавява,
а път планински край града минава;
самият момък е витяз най-славен,
що не познава в боевете равен.
Войските през пустинята води,
но край лъва не приближавай ти.“
Така отвърна Тус без мисъл плаха:
„Дори съдбата не спори със шаха.
Ще избера указания път,
че всяка твоя дума — туй е съд.“
Отдалечи се след това храбреца,
а Кей-Хосров с Рустам дойде в двореца.
Там по зова на шаха за съвет
пристигна и най-мъдрия мобед.
И властелина беше завладян
от спомена за свойта скръб в Туран.
А Тус летеше горд пред строя боен,
но ето — пътят вече стана двоен:
единият — с пустинен прах богат,
в Черем зовеше другия, в Келат.
Замлъкнаха литаврите, тръбите,
и слоновете спряха, и бойците,
готови да се понесат напред
по пътя, който Тус ще избере.
И реч подхвана в тоя миг юнака —
какво пред тях в пустинята ги чака.
Той каза на Гударз: „Сред пек и жар,
да бъде амбра пясъка и дар
целебен — без вода съм уверен,
че няма да изтраем даже ден.
Не е ли по-добре към планината
да тръгнем и да стигнем до реката,
потънала в дървета и треви?
Та кой в пустиня иска да върви?
Да, пътят за Черем е много тесен,
но той за мене е познат и лесен.
Води ни Гождахам веднъж дотам,
а пътища и по-жестоки знам.
Ще минем ние през места познати,
далеч от зноя, с радости богати.“
Гударз отвърна: „Ти си вождът тука,
на тебе шаха пожела сполука.
Прави, което той ти нареди,
в опасен път бойците не води,
че нарушиш ли неговата дума —
ще бъде за бойците страшен друма?“
„О ти — изрече Тус, — преславен мъж,
не бързай тук да плачеш изведнъж.
Какво за шаха е една заръка,
повярвай ми и се спаси от мъка!“
Тъй каза Тус и сложил своя шлем,
поведе всички право към Черем,
забравил волята на властелина —
и слушай кой и за какво загина!

Вестител при Форуд дойде с тревога:
„Помръкна всичко от пръстта до бога,
до слона — слон, коне и прах немил;
ще кажеш, че се е надигнал Нил.
А то — войска могъща към Туран
изпраща брат ти роден от Иран
и пред Келат се вижда вече строя —
кой знае где ли ще започне боя?“
Вестта печална наскърби витяза,
пазете пътя! — той веднага каза;
и спуснал се от крепостния зид,
пое към близкия планински рид;
съзря Форуд войските в долината,
обгърна с поглед след това стадата
с табуните сред трепетния злак —
да се прикрият той отдаде знак.
Пастирите сред смут и шепот глух
животните прибраха в Сепидкух.
На крепостта затвориха вратите
и момъкът в седлото взе юздите.
А там — далече — край река Майем,
пълзеше тъмен облак към Черем.
Форудовата майка Джерире
от кулата желязното море
поглеждаше, със мъка на сърце
на Сиявуш за светлото лице.
Дойде Форуд и със тъга незрима
така продума: „Майчице любима!
Със слонове и знамена към нас
иранците се движат в тоя час.
Война ли е замислил Тус отново?
Какво да правя — чакам твойто слово!“
„Витязе млад! — отвърна Джерире. —
Повярва ли, че трябва да се мре!
Начело на иранската държава
е брат ти, Кей-Хосров, огрян от слава.
Добре той знае на кого си син,
че Сиявуш е ваш баща едни,
тоз, който в мир и много боеве
постигна всички земни върхове.
Не бе решил да вземе той туранка,
ала такава — станах вярна сянка
на този светъл и победен мъж —
и ти си, сине, като него същ.
Щом брат ти е обзет от гняв и сила
да отмъсти за черната могила
на вашия баща… И ти тогаз
си длъжен да издигнеш в боя глас,
пристегнал своя шлем и румска броня,
та всеки враг да видиш в прах под коня!
Разплата е замислил Кей-Хосров —
да отмъстиш и ти бъди готов!
В степта да стенат леопарди вече,
чудовища да плачат надалече.
Да се надигне всичко с жребий сляп!
Навред проклинат цар Афрасиаб.
Като баща ти где ще се намери?
Той няма равен във страни и ери —
и бе герой, от смелост обладан,
със страст дълбока и най-точна длан!
Ти по баща и майка, сине славен,
растеш от царски род най-стародавен.
Затуй в борбата смело влез и там
си длъжен да ни отървеш от срам!
Срещни се със иранските витязи,
че няма друга слава като тази,
която носят те… Да дойдат тук.
Зарадвай ги със вино, с нежен звук.
Да видят, че за тях е кон до коня,
на всеки дай по меч и шлем, и броня.
Да имаш брат — това е злато, слава,
не позволявай чужд да отмъщава.
Сам поведи войските на Хосров!
Шах нов е той, а ти — мъстител нов.“
Форуд попита: „Майчице велика,
кого най-пръв сърцето ми да вика?
Та кой от тях, калени на война,
до мене да издигне рамена?
Приятел как се търси в непознати?
И на кого писмо да се изпрати?“
Тъй на Форуд отвърна Джерире:
„На хълма спреш ли — ще съзреш добре
от най-прославените двама там:
храбреца Занг и страшния Бахрам;
опора ще откриеш в тях, съдбата
и — трябва да им вярваме в борбата.
Духът на Сиявуш през вечността
над теб да свети с твоята звезда!
Стояха те до него неотлъчно
и днес, навярно, още им е мъчно.
Вземи Тохар и без войска и меч
при тях иди, продумай блага реч,
че той единствен сред войските може
да ти покаже знатните велможи
на славния Иран — по ранг и чин, —
кой там какъв е, на кого е син.“
„Премъдра майко — той подзе, — и род
гордее се със теб, и цял народ.“
До тях вестител приближи тогава
и пак започна той със вест такава:
„До меча меч, до слона слон стаен —
ще кажеш: сякаш слънцето е в плен! —
Догдето планината се синее,
се виждат войни, стяг до стяг се вее.“