Фирдоуси - Шах-наме

Напусна своя стар дворец Пиран;
от мъката бе той като пиян.
Така дойде пред близката конюшня,
на коня вихрогон за миг се люшна
и литна в път с Руин и Фершидвер —
зад тях от прах се вдигна облак чер.
За два дни и две нощи отлетяха
в града и пред палача зъл се спряха
в мига, когато бе издигнал меч
да я подложи на безумна сеч.
То сякаш краят земен бе дошел:
кой стенеше, кой в плач се бе навел,
но всички като в хор кълняха царя,
и тъй говореха за господаря:
„Ако главата той й отсече —
на гибел себе си ще обрече.
Ще рухне тронът царствен и народа
не ще го спомене под небосвода.“
Да й помогне бързаше Пиран,
за всеки поглед беше той желан,
а Ференгис щом отдалеч го зърна,
със мъка към баща си се обърна:
„Защо към мене беше тъй жесток
и ме захвърли в адския поток!“
Потресен, той от своя кон се свлече,
разкъса дрехите си и изрече
да се почака със смъртта й там.
Прибра палачът своя меч голям.
В сълзи и цял пронизан от тревога,
юнакът се понесе към чертога
на царя и поде: „О, властелине,
най-страшната беда да те отмине!
Но по чие внушение така
жадува меча твоята ръка?
Изглеждаш ти, забравил срам и свян,
от нечестива сила завладян?
Защо невинният витяз наказа
и си спечели хорската омраза?
За Сиявуш в Иран щом литне воя,
ще се простим ний кърваво с покоя,
че техните бойци със гняв и жар
ще тръгнат да мъстят за своя цар.
Отдъхнала си бе земята родна
от боеве и дишаше свободна;
но мигом те обхвана злият дух
и ти за разума остана глух.
Да бъде Ахриман проклет навеки,
че той те тласна в пътища не леки,
где цял живот над теб като крило
ще те засенчва стореното зло!
Не зная кой с лъжи те омагьоса;
не ще отвърне сводът на въпроса.
Ала убил витяза свят и чист,
сега ти вдигаш меч над Ференгис!
Като безумец, воден от яда си,
на смърт обричаш даже дъщеря си.
Свести се, царю! Тя не се нуждае
от трона, пред богатството нехае;
но ако — трудна — я обезглавиш,
ти свойто име ще опозориш.
И ще живееш сам под клетви люти,
а в ада — сред мъчения нечути.
Смили се и над твоя стар боец,
да дойде тя във моя бял дворец,
а щом се ти страхуваш от детето —
прави каквото казва ти сърцето.
Роди ли се — властта е твоя тук:
ти можеш да убиеш своя внук.“
„Така да бъде! — каза царят блед. —
Сега приемам твоя благ съвет.“
Просветна във душата на юнака,
въздъхна той и нито миг не чака;
а с Ференгис, понесен от крила,
Пиран се спусна, сякаш бе стрела.
Във град Хотан царицата представи;
ридаейки, народът я прослави.
След туй продума на жена си той:
„В двореца да намери тя покой,
пази от зло сърцето й ранено!
Ще разберем какво е предрешено.“
И заживя красавицата чудна,
но с месеците ставаше по-трудна.

Зад облаци се скри среднощ луната,
заспаха всички твари в тъмнината.
Тогаз Пиран сънува чуден сън:
сияеше на своя трон навън
като звезда витязът, с меча ратен,
и каза: „О, стани, юнако знатен!
Не се поддавай на мечти случайни,
а проникни във утрешните тайни.
Денят ще бъде радостен и нов,
че в тази нощ се ражда Кей-Хосров!“
Пиран се сепна плах, изправи рамо,
очи отвори с трепет и жена му.
„По-бързо — рече той — се събуди,
във стаята на Ференгис иди,
че току-що видях насън витяза,
той като ясно слънце се показа.
«Събуждай се! — дочух от него вик. —
Дойде часът на шаха най-велик.»“
Голшех се спря при чудната царица
и зърна бъдещия шах-зорница,
а щом се върна — всички извести,
че с нова радост сводът се върти.
Тя каза: „Младенецът е прекрасен,
сияе той подобно месец ясен.
Иди и ти, Пиране, във двореца
и оцени делата на твореца.
За шахски трон роден е Кей-Хосров,
за меч и броня, и за бой суров.“
Забърза и юнакът към момчето,
видял го, той благослови небето,
че този юначина озарен
преди година сякаш бе роден.
За Сиявуш заплака с болка стара,
а след това прокле жестоко царя.
И каза пред бойците с яд в гласа:
„Готов съм всичко аз да понеса —
да ме разкъса някой звяр в несвяст,
но няма да предам детето аз!“
Щом слънцето със своя меч златист
разкъса нощно-сребърната вис,
с надежда и с една сърдечна рана
пред цар Афрасиаб Пиран застана.
Отидоха си всички там и той
така продума в царския покой:
„О, царю звездочел и всемогъщ,
сияе твоят трон нашир и длъж!
Нощес под неговата славна сянка
нов раб изгря, с пленителна осанка.
Такъв не съм видял до днешен ден;
той сякаш от луната е роден.
Дори и Тур, чудесният стрелец,
би спрял в захлас пред този младенец,
с лице от всички други по-красиво,
на древен род — диханието живо.
Ако го видиш как пред теб блести,
че туй е Феридун, ще кажеш ти!
Смекчи гнева си, забрави тъгата
и само с радостта бъди в душата!“
Усети царят сякаш трепет нов
и взорът му не бе така суров,
когато пак го заболя сърцето;
въздъхна той, погледна към небето
и си припомни стореното зло
с навъсено от мъката чело.
Той каза на Пиран: „Пристига вече
това, що звездоброецът предрече.
Аз думите запомних до една,
че ще започне кървава война,
когато се роди на тоя свят
наследникът на Тур и Кей-Кубад.
Народът от любов ще има нужда,
но в две страни ще мре с ненавист чужда.
Какво да правим! Всичко знае бог;
не ще избегнем жребия жесток.
Друг край за Кей-Хосров да се подири,
отдай го на планинските пастири.
И нека да живее той сред тях,
не знаейки, че е роден за шах.
Така едва ли утре ще узнае
от кой е род и майка му коя е.“
Мълвеше царят, вече предрешил,
че своя нрав светът е променил.
Това е сън или мечта най-лека,
светът не е подвластен на човека.
Но даже и от случая жесток
умей да извлечеш добър урок…
Пиран се втурна към Хосров обратно,
сърцето му туптеше благодатно.
Прославяше той гордия творец,
родения наскоро младенец.
Посял любов, наяве и насъне,
той мислеше: какво ли ще пожъне?