Фирдоуси - Шах-наме

Пиран събра пастирите добри,
синът на Сиявуш им повери,
прославяйки го с думи лъчезарни.
Той каза: „Да са грижите ви харни.
От вашия живот да е по-скъп,
да не изпита под звездите скръб.
Угаждайте му с всичко денонощно,
та утре той да разцъфти разкошно.“
С най-светъл хор отвърнаха му те:
„Бъди спокоен за това дете!“
Намери и кърмачка той и щедро
обдари всички със лице най-ведро.
Благодариха те за сетен път
и с младенеца тръгнаха на път.
Растеше Кей-Хосров във планината
под щедрата любов на небесата.
Седемгодишен — беше чудо той,
достоен за рода си млад герой,
със лък — собственоръчен — на велможа;
събра той тетивата с овча кожа,
завърза ги, сви техните крила,
и с още недовършена стрела
изглеждаше, че вече е готов
в просторите да полети на лов.
Десетгодишен — вълци и глигани
той гонеше, препасан със колчани;
и лъвове и тигри, златорък,
обричаше на смърт със своя лък.
Вървяха дните, в младостта прекрасна
учителят си Кей-Хосров надрасна.
Един пастир, пресичайки степта,
донесе смутен на Пирап вестта
и промълви: „От лъвчето чудесно
да се оплача никак не е лесно —
той най-напред ловуваше сърни,
след туй с жестоки тигри ги смени,
а днес дори и лъв ако подгони,
ще изуми самите небосклони.
Но ако той пострада в някой час,
ще обвиниш пастирите тогаз!“
Усмихвайки се, рече тъй юнака:
„Той по природа е с десница яка!“
И двамата потеглиха веднага
към този ненагледен юначага.
Посрещна ги витязът лъчезарен,
Пиран се взря и беше благодарен,
когато, като някой вихрогон,
целуна той ръката му с поклон.
Пиран съзря лицето му красиво,
усети във гръдта си чувство живо
и го държа в прегръдка дълга той,
отправяйки към бог молби безброй.
„Юнако смел — Хосров поде тогава, —
цял век да озарява твойта слава!
О, всеки, който те познава тук,
повтаря твойто име като звук
пресвят и чист, че ти без срам в сърцето
прегърна на пастирите момчето!“
Във този миг юнакът се обърка,
лицето му почервеня от мъка.
Той викна: „Моя радост, сине благ,
на славен род ти си наследник драг!
И никой в него не е бил пастир,
но всичко ще ти доверя подир.“
Два коня мигновено оседлаха,
плащ златоткан за Кей-Хосров развяха.
И в път, повели най-сърдечно слово,
оплакан беше Сиявуш отново.
Пиран момчето учеше с любов;
по-скъп му беше всеки ден Хосров,
ала за всичко бе го страх от царя
и нямаше покой душата стара.
На небосвода пак като преди
изгряваха ту слънце, ту звезди.

Веднъж в мига, когато падна здрач,
в двореца на Пиран дойде ездач
и каза, че Афрасиаб го чака.
И ето що от царя чу юнака:
„Теша напразно своята душа,
но все не мога да се утеша.
И сякаш над деня ми хвърля сянка
на юношата царската осанка.
Кой гледа Феридуновия внук?
Пастирите? Туй е противно тук!
О, щом съдбата нещо е решила,
да се възпре — не съществува сила!
Ако е чужд на старата вражда —
момчето да гори като звезда.
Но пламне ли в злонравие голямо,
ще се разправя както със баща му.“
„О, царю превелик — се чу в двореца, —
не се нуждае от съвет мъдреца.
Но миналото как ще знае то,
когато просто е едно листо
в гората сред пастирите случайни
и чужди са за него всички тайни.
Чух вчера от наставника му аз,
че — пролетен — растял като витяз
и всеки го поглеждал удивен,
но само… той от разум бил лишен.
Тревогата си забрави веднага
и си спомни ти мъдростта предрага:
Наставникът е над бащата. Тук
на майка си прилича твоят внук.
Щом ти издумаш царската си дума,
със Кей-Хосров ще полетя из друма.
Но моя смут разкъсай като дим:
Кълна се — той ще бъде невредим!
Кълна се — туй през времето просветва,
дори и Феридун е давал клетва
и към измяната е бил жесток.
Тур винаги се е кълнял пред бог.
Задшем на меча си е давал слово
и към небето е шептял сурово.“
От всичко туй тревогата отмина,
утихна и гнева на властелина.
И пред твореца свят той обеща:
„Кълна се в светлината аз, в нощта,
кълна се в този, що създаде свода,
човекът и безкрайната природа —
че няма да убия Кей-Хосров,
ако не трепне тука пламък нов.“
Пиран отвърна: „О, бъди щастлив,
избра ти с право пътя справедлив!
Най-светъл разум да те води вечно,
да бъде твое — близко и далечно!“
Пиран се втурна към Хосров веднага
и тъй му каза със усмивка драга:
„Щом ти пред царя стигнеш най-подир,
за бой ли пита — говори за пир.
Пристъпвайки, прави се, че не знаеш
какъв е той и затова нехаеш.
Като безумен ти да се държиш
и може би така ще се спасиш.“
Корона царска му сложи Пиран,
по царски стегна неговия стан,
за кон — същ пламък — той отдаде слово.
И двамата потеглиха отново.
Те към двореца царски полетяха
и всички през сълзи му се дивяха.
„Сторете път! — се чуваше тогаз. —
Към царя приближава млад витяз!“
В чертога влезе Кей-Хосров напето,
пред царя спря с Пиран за миг и ето —
пот заблестя на царското чело,
припомняйки си стореното зло.
Като върба Пиран трептеше свит,
че момъкът ще бъде тук убит.
Ту гняв, ту милост пламваше у царя…
Бледнееше ликът на господаря
пред този млад и славен великан,
доведен ненадейно от Пиран.
Но за усмивка той намери сили,
че небесата бяха се смилили.
„Пастире млад — пръв царя прошептя, —
що знаеш за деня и за нощта?
До днеска как живя сред планината,
кажи ми, как пасеше ти стадата?“
А той отвърна: „Няма дивеч там,
какво е лък, стрели, колчан — не знам!“
Попита го Афрасиаб тогава
какво е учил, що е зло и слава!
И чу: „Дори пантери не видях,
че в миши дупки те лежат от страх.“
Попитаха го за Иран и само
каква е майка му и кой — баща му.
Отвърна: „Та за кой ли лъв е чест
да влиза във борба с ловджийски пес!“
Поде пак царят: „Може би в Иран
ти си готов да вдигнеш боен стан?“
А той отвърна: „Да, добре живея,
в гората вчера срещнах лесничея.“
Разсмя се царят, сякаш разцъфтя,
и пак към него с нежност прошептя:
„Навярно за наука ти си жаден
или да влезеш в боя безпощаден?“
„Без масло млякото е — каза той, —
козарите-лъжци май нямат брой!“
Бе смешен този разговор, забавен,
и царят рече: „О, юнако славен,
наистина — от ум е той лишен:
не разпознава що е нощ, що ден.
Навярно в други светове пътува —
за мъст такъв безумец не жадува!
На Ференгис върни го, нека млад
да поживее в своя бащин град.
Наставник мъдър зорко да го пази
от зли съвети или от омрази.
По царски да издигне рамене,
богат с дирхеми, роби и коне.“