Фирдоуси - Шах-наме

Когато всичко Ференгис научи,
какво с мъжа й може да се случи,
главата си посипа тя със прах
и зарида, измъчена от страх;
със кървав ремък своя стан препаса,
в двореца спря и падна пред баща си.
„О, татко — рече тя, — какво таиш!
Ти мен ли искаш да изпепелиш?
Злодеят с хитри мрежи те оплете,
но мигар ти не чуваш гласовете
на нашите сърца и свят желан!
Не се ли ти страхуваш от Яздан?
Оставил своя край, дойде витяза
и свойта вярност той към теб показа.
Зарад кого баща си разгневи
и се отрече от Иран, уви!
И ти прие изгнаника, но ето
лъжа коварна помрачи небето
на неговия нов и свят олтар:
къде си чувал да убиват цар?
Дори към мен ли нямаш капка жал?
Светът какво е — радост и печал!
Един достоен слиза от престола,
а друг с лъжа приема ореола
на славата, но краят е един:
трева и прах под небосвода син.
На Герсиваз не вярвай, той жадува
за власт и тази мисъл го вълнува.
Но мигар ти забрави как Зохак
от Феридун бе смазан като враг;
как Селм и Тур изпитаха ръката
на Менучер, жадуващ за разплата?
Днес Кей-Кавус царува във Иран,
с Рустам велики, с мъдрия Дастан,
с Бахрам и Занг, юнаците могъщи,
що в боя влизат като тигри същи,
и славният Гударзов син е там —
пред Гив земята тръпне в страх голям.
От гняв ще закипи морето ядно,
небето ще се спусне безпощадно
над теб, приел жестоката съдба.
И ще си спомниш моята молба.
Ти не онагри гониш любопитно
и не сърни настигаш ненаситно —
от трона искаш да премахнеш цар.
Ще те посипе небосвода с жар!
Владетелю, туранската държава
спаси от гибел и позорна слава.“
Тя Сиявуш съгледа в тоя миг
и пламнала от скръб, нададе вик:
„О цар и вожд, о воин и мъдрец,
о лъв достоен, о могъщ храбрец!
Отказвайки се от Иран и трона,
на моя край прие ти небосклона —
почете царя наш като баща!
Но где е туй, що той ти обеща?
Къде е клетвата, която свода
дочу от него някога в угода!
О, ако знаеше сега Кавус —
със своите бойци Рустам и Тус,
Дастан и Фарамарз, и Гив юнака —
каква присъда във Туран дочака:
ще пламне пак безоблачната шир
и няма да живеем вече в мир!
Но има бог и нека с висша власт
срази Горай, Демур и Герсиваз!
Тоз, който нож държи за теб в ръката,
възмездие да види от съдбата!
Да ти помогне в тоя миг Яздан,
а твоя враг навред да е презрян!
Да ослепея аз, за да не плача,
щом към смъртта те повлече палача!
Отне баща ми слънцето от мен,
как доживях до този страшен ден?“
Чул думите, бащата побледня,
светът пред него мигом притъмня.
„Я стига вече — викна господаря, —
не си дорасла ти да учиш царя!“
Без ум бе сякаш той, ожесточен,
макар че го болеше, натъжен.
Бе близо на тъмницата вратата,
не знаеше за нея дъщерята.
Нататък я повлякоха за миг,
не го смути горчивия й вик;
и много скоро тъмната килия
видя жестоката й орисия.

Злодеят Герсиваз Горай погледна
и той към Сиявуш с десница ледна
се спусна разярен, същински див,
забравил чест и съвест, завистлив.
С ръка го хвана злобно за косата
и го повлече, боже, по земята!
Заплака Сиявуш, нададе стон:
„Ти, който имаш този небосклон,
в достоен син ме възроди отново,
за да успее някой ден сурово
на моя смъртен враг да отмъсти
и като чудно слънце да блести
сред кръг от славни войни и витязи,
велик и смел, далече от омрази!“
В сълзи, неутешим, снел своя шлем,
над него се склони с тъга Пилеем.
„Прощавай, братко — Сиявуш изрече,
да грее твойта слава надалече!
Привет с добро предай и на Пиран;
кажи му, че останах изигран.
От думите-съвети бях понесен
подобно лист, когато падне есен.
А той се кле: сто хиляди бойци,
облечени във брони храбреци,
ще ти изпратя, щом усетиш нужда —
но где са те сред тази пустош чужда!
Уви, в ръцете зли на Герсиваз
опозорен се мятам скръбно аз
и тук не виждам никой, който може
да ми възвърне княжеското ложе.“
Превлякоха го през града жестоко.
Навлезли вече във степта дълбоко,
Горай извади своя нож-елмаз,
що бе му подарен от Герсиваз,
подхвана за къдриците витяза
и го помъкна, пламнал от омраза,
към мястото, где Сиявуш преди
във спортния двубой ги победи.
И пред мишената, где той, ездачът,
бе стрелял с Герсиваз, сега палачът
го повали със удар най-голям —
такъв не знае нито страх, ни срам!
За него сякаш бе овца витяза
и мигом той главата му отряза;
кръвта избликна, нямаше тя край,
подложи бързо златен съд Горай —
а Сиявуш, обезглавен, остана
безмълвен на небето под савана.
Палачът лисна алената кръв,
и там, където тя попи — такъв
червенобагрен цвят израсна ясен,
че аз не знам от него по-прекрасен.
„Кръвта на Сиявуш“ се той зове
и все така цъфти от векове,
от оня ден, когато там чинара
затихна бавно от враждата стара
и засънува своя сън най-драг,
но няма той да се събуди пак…
Злодейството завърши… Изведнъж
зъл вихър се изви нашир и длъж.
Изтръпнаха бойците, падна здрача
и всеки в себе си прокле палача.
Тъй Сиявуш намери своя край…
Над мен все още слънцето сияй,
но с първите лъчи на светлината
отправям тежък укор към съдбата.
Злодеят, вижте, е щастлив и сит,
родът му е почитан и честит,
а праведния, мислейки за рая,
едва завързва с мъка двата края.
Затуй ти всяко бреме захвърли,
за нищо вече да не те боли!
И повече не вярвай на съдбата,
че тя от векове таи лъжата.
Каквото дойде — приеми го днес,
че утре друг ще има тази чест…
Ридаеха за Сиявуш навред
и Герсиваз проклинаха подред.
От денонощна мъка за витяза
царицата косите си отряза
и — с черна лента — своя стан уви,
без дума към света да промълви;
единствено с потока на сълзите
баща си тя проклинаше през дните,
а с него — и злодея Герсиваз.
Далеч ехтеше тъжният и глас.
Когато той достигна и до царя,
от унес сякаш трепна господаря
и нареди на Герсиваз със яд:
„Да се измъкне тя от оня ад
и на палача я предай веднага;
щом и разкъса дрехите, с тояга
да я наложи най-жестоко там,
догдето не изпита черен срам
и с болката не се роди без време
отрокът зъл на вражеското семе.
Аз ще прекърша неговия клон
и няма утре той да има трон!“
Тогава мечоносците турански
проклеха царя и завиха кански:
„Не е видял небесният простор
от цар или везир такъв позор.“
Пилеем наблизо плачеше горчиво,
сълзите му се стичаха най-живо.
Пред двама войни той се спря завчас
и те дочуха неговия глас:
„От царството по-близък ми е ада!
Без сън и без покой, като пред клада,
по-скоро ний Пиран да известим
и да помислим как да я спасим!“
Конете оседлаха, полетяха
и с хоризонта на степта се сляха.
Три конника в двореца на Пиран
пристигнаха и всеки — в него взрян —
разказваше що става надалече —
потокът на сълзите пак потече.
Пиран се изуми и в тоя час
припадна на земята във несвяст.
А след това се укори, захлипа
и с пепел своята глава посипа,
извивайки: „О, слънцето се скри,
друг няма трона тъй да озари!“
Той се обърна към Леххак: „Веднага
да тръгваме, че тя стои недрага
в тъмницата, с нерадостна съдба,
и може би трепти като върба.
Предаде я баща й на палача
и нямам сили аз да я оплача.“