Фирдоуси - Шах-наме

„По-скоро!“ — на Хосров Пиран продума,
и двамата поеха пак по друма.
С веселие, с надежди, мълчешком —
пристигнаха в Пирановия дом,
прославяйки горещо божеството,
че бе родило на властта дървото!
Пиран отвори скринове, хазни
и взе да трупа сякаш планини.
Не малко дрехи, приказни елмази,
оръжия, венци, коне, атлази,
килими чудни, сърмени торби
и златни съдове за веселби
отдаде на Хосров, и най-сърдечно
съвет му даде да добрува вечно.
Той ги изпрати с Ференгис на път,
натам, где бе на Сиявуш градът,
позапустял, притихнал като птица…
Но да посрещнат царската вдовица
и Кей-Хосров — мъже, деца, жени
се струпаха от всичките страни,
ликувайки, че падналият ствол
с могъщ филиз небето е пробол.
И всеки със добро и със прослава
за Сиявуш си мислеше тогава.
Над тръните разцъфнаха цветя,
нов кипарис израсна в пролетта.
А там, където бе убит витяза,
една смокиня чудна се показа,
ухаеща на мускус и шафран,
тъй както Сиявушовия стан.
Тя беше и през зимата зелена,
че от сълзите сякаш бе родена…
Да, ето как постъпва с нас съдбата!
Кърмачето тя взема от гърдата.
Едва родил се, любил, поживял —
ще те захвърли в бездната без жал.
И затова не вярвай на небето,
за път да е готово в теб сърцето.
Бедняк или с корона ненагледна —
ще дойде пак минутата последна,
затуй от радостта вкуси докрай
и слънцето над тебе да сияй.
Безгрижен, поживей до късна доба,
че твой е вековечно само гроба.
Изпитай всичко, не пести пари,
надявай се, че бог ще те дари.
Най-весело мини на дните брода!
Към никого не знае милост свода.
Възнесен до луната чудна чак,
след миг ще паднеш и отново — мрак.
Така е от съдбата предрешено:
изчезва туй, което е родено.
Но чуй за отмъщението зло
и туй, което е в Иран било.

На шестдесет съм… Небесата сини
надвесват меч над моите години.
С бастун, а не с юзда, с прегърбен стан:
и без да пия — вече съм пиян.
Угасва моят взор, подобно дните,
не може той да различи бойците,
да ми подскаже: „Коня извърни!“,
дори врагът да е от две страни.
Отказват да ми служат и нозете,
навярно ги задържат часовете.
Пресипна моят глас, до днеска пял —
лъв, славей ли съм, ти не би разбрал.
Щом петдесет и осмата… налея,
ще сетя — няма дълго да живея.
А где сте вие тридесет лета?
Тъгувам аз за вашите цветя!
О, гълъбът не се стреми в трънака,
на кипариса търси той клонака…
Едно аз само моля небесата,
да не отпускат още тетивата,
догдето не успея в стих и плам
далечните легенди да предам.
И нека всеки майстор на перото
да си припомни утре за доброто,
създадено от мен, а в оня свят
на правоверните да стана брат.
Звучи неспирно струната горчива
през радост или мъка мълчалива…
Но да потъна, праведен и чист,
отново в тази древна летопис.

Не трябва шаха, осенен от слава,
войските си на враг да поверява.
Нали след туй ще лее сълзи той,
от чужд неизлекуван и от свой.
Надменният, без шахската корона,
усеща бяс и ненавижда трона.
Не му е по сърцето чужда реч
и царството да пази той със меч.
Щом шахът мисли и за свойта кожа —
не вярва на съперника-велможа.
Безвластният по волята на бог
към царя на царете е жесток,
омраза тайна носи той и ядно
се бори срещу него безпощадно.
Тоз, който в своите дела е лек —
мъдрецът ще му каже ли човек!
Послушай мойта повест и тогава
ще разбереш на злото черно нрава.